Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.12.2011 14:07 - Историята на Македония като една от областите на България
Автор: demokrat63 Категория: Политика   
Прочетен: 492 Коментари: 2 Гласове:
0



История на Македония като една от областите на България .
Автор: д-р Георги Недков, ВМРО - Русе 27/08/2004

Историята на територията между река Места и Албанските планини от изток на запад и между Шар планина и град Солун от север на юг, наричана през по-голямата част от българската история Долна България, а днес известна като Македония, е неразривно свързана от древността до днес с българската държава и българите. Българщината в тази област започва още преди образуването на Аспарухова България. Това не е лично мнение на някой краен български националист - това е било неоспорима истина и убеждение за средновековните български царе Иван Александър и сина му Иван Шишман, както и за всички български царе и летописци преди тях. В направения по тяхно време превод на "Манасиевата хроника" за началото на българската държава пише следното: "При цар Анастасий започнаха българите да поемат тази земя, като дойдоха в Бдин /Видин/ и първо започнаха да поемат Долната земя Охридска и след това цялата тази земя. Оттогава досега са 870 години.".

Т. е. първото масово заселване на древните българи на Балканския полуостров е станало през 505 г. и то точно в Македония, в Охридския край. Това сведение на българските царе се потвърждава и от много други източници от Ранното Средновековие. Според тях само за 80 г. /от 480 г. до 559 г./ българите са извършили над 15 големи похода отвъд река Дунав, най-често в западните части на полуострова. Част от тези българи трайно са се заселили на Балканите. За военната мощ на българите тогава е показателно голямото сражение, станало през 499 г. край р. Цурта /днес Крива река в района на гр. Крива паланка, Македония/, при което българската войска разгромила 15-хилядна византийска армия с 520 обозни коли, а броят на загиналите византийски войници е бил 4 хиляди. В това сражение са били избити и всичките византийски генерали. На фона на битките, характерни за Древния свят, тази победа е била нещо извънредно и епохално. "Оттогава - пише съвременникът на сражението византиецът Комес Марцелин - залезе завинаги славата на армията на Илирик." Изплашен от унищожаването на армиите му и поради непреставащите български нападения през 512 г., византийският император Анастасий издига дългата над 70 км Анастасиева стена, съединяваща Черно и Мраморно море. В тези условия е напълно правдоподобно мнението на последните български царе, че първото трайно българско заселване на Балканския полуостров е станало по времето на Анастасий /управлявал от 491 г. до 517 г./. Както виждаме, то е станало първо в Македония - в тази българска област, за която някои се опитват да ни убедят, че не е и никога не е била българска.

Разбира се, цар Иван Александър и съвременниците му много добре са знаели за личността и ролята на кан Аспарух. На него те отделят специално място в "Манасиевата хроника", където пише: "При император Константин Брадати дойдоха българите през Дунава и като ги разбиха, отнеха от гърците цялата тази земя, в която живеят и досега. Преди тя се наричаше Мизия. Бидейки многочислени, изпълниха цялата тази страна на Дунава и другата до Драч /днес гр. Дурас, Албания/". Както се вижда, през времето на император Анастасий са първите български победи и първото българско заселване, а по времето на кан Аспарух цялата днешна българска земя е отнета от гърците и завладяна от нашите деди. В хронологичния ред, в който "Манасиевата хроника" описва българската история, на Аспарух се пада второ място - на него принадлежи завършващият удар, а началото принадлежи на онези далечни и забравени от нашата днешна история българи, които още в началото на VІ век са поставили Византийската империя на колене и са я принудили да направи първите териториални отстъпки в полза на българите - в "Долната земя Охридска".

Малко известен е и фактът, че по времето, по което кан Аспарух образува българската държава на север от Стара планина, в Македония нахлува с войската си брат му кан Кубер. Предвождал голяма войска основно от българи, но също така и от децата на пленени някога от аварите византийци и славяни, той напуска Аварския хаганат, където е бил във васална зависимост, и се спуска на юг към Македония. За големината на народа му можем да съдим по това, че в станалите 5 или 6 сражения аварските войски били разбити, че против волята на Византия Кубер се заселва в Македония и образува там "хаганат България", че е бил на крачка от превземането на Солун и че е кроял големи планове за развитието на новата си държава - според византийските летописци е смятал след това да завладее островите, Цариград и дори "целия свят".

По всичко изглежда, че нападенията на двамата братя Аспарух и Кубер над Византия в един и същи момент са били предварително уговорени, т.е. поддържали са връзка и са координирали помежду си военните си действия. Заселването на Куберовите българи в Македония води до цялостна промяна - променят се имена на градове и реки, променя се етническият състав на населението. Гръцкото Лихнидас /лъскав, блестящ/ е заменено с древнобългарската дума Охрид /от окхро - злато, охра - златистожълт цвят/. Река Аксиос започва да се нарича Вардар /от вар - хубав, могъщ, както и Аспаруховите българи наричат Одесос - Варна, и дар - наставка за река в Средна Азия - като Амударя, Саръдаря и др./. По-късно, по времето на цар Самуил, поне половината от неговите първи боляри носят чисто прабългарски имена. Смята се, че по-голямата част от тях са наследници на тези Куберови българи.

Вижда се, че още от началото на нашата история Мизия и Македония са били неразривно свързани. Те са били два центъра на българщината, около които по-късно се образува и утвърждава средновековната българска държава, която в най-добрите си исторически периоди е била държава на всички българи, живеещи на Балканския полуостров.

Връзките между Аспаруховите и Куберовите българи не прекъсват до самото присъединяване на Македония към България - през 839 г., по времето на кан Пресиян. Когато Мавър, кавхан на кан Кубер, е пленен от византийците и изпада в немилост, той е освободен със застъпничеството на кан Тервел /през 705 г./. По-късно Мавър прави кариера в императорския двор и става първи приближен на двама византийски императори. В надписа на кан Тервел край Мадарския конник пише, че император Юстиниан ІІ Риноотмет предложил през 705 г. съюз не само на него, но и на "чичовците" му в Солунско. Те обаче отказали. Този надпис свидетелствува за тесните връзки между двете прабългарски групи, както и за уважението на кан Тервел към чичо му кан Кубер.

След присъединяването при кан Пресиян на Македония - "Долната земя" - към българската държава и поради историческите обстоятелства настъпва период на културен, икономически и политически възход на България. При княз Борис-Михаил се приема християнството, България се сдобива със собствена автокефална църква и собствен славянобългарски богослужебен и официален език; при цар Симеон настъпва културен разцвет - "Златният век" на България, а държавата на българите става първостепенна военно-политическа сила на Балканите; при цар Петър България става независима патриаршия /трета в Европа след тези на Рим и Цариград/, икономически силна е, затвърждават се културните успехи и териториалните придобивки на предишните владетели.

Неразривна част от тези процеси е Македония - единственият каменен паметник, съобщаващ за покръстването на българския народ, е намерен в Западна Македония; когато в Северна България работи Преславската книжовна школа - в Кутмичевица /прабългарското име на Македония, значещо "новоприсъединена"/ действа Охридската книжовна школа; от петимата ученици на св. Кирил и св. Методий, намерили убежище в България, с изключение на Ангеларий, който почива в Плиска малко след пристигането си, всички са погребани в Македония; в Охридската книжовна школа преподават до края на живота си св. Климент Охридски и св. Наум Охридски. Македония всъщност е и родината на родените в гр. Солун братя Кирил и Методий, създали през ІХ век глаголическата азбука и превели на славянобългарски най-важните църковни книги.

В края на Х век България е изправена пред голямата опасност да бъде завладяна от Византийската империя. Изтощена от битките с огромните армии на руския княз Светослав, българската войска отчаяно се сражава с императорските легиони. През 970 г. столицата на България Велики Преслав е превзета от византийския император Йоан Цимисхий и българският цар Борис ІІ и брат му Роман са отведени като пленници в Константинопол. Като че ли това е краят на Първата българска държава. Въпреки този тежък удар обаче България се съпротивлява още цели 50 години и знамето на борбата за отстояване на българската независимост е подето именно от българите от Македония. Четиримата синове на комит Никола, водени от Самуил, не само запазват независимостта на западната част на Българското Царство, но и увеличават неговата територия с нови области, невладени дотогава от българските царе, нанасят тежки удари на византийските армии и дори през 1001 г. освобождават старите български предели до делтата на р. Дунав, включително и столицата Велики Преслав.

Това е едно от най-големите доказателства за единството на българския народ и за това, че българите от всички области на България са виждали и осмисляли своето съществуване само като жители на една обединена и силна българска държава.

Какъв по народност е бил цар Самуил и какъв е бил народът, който е управлявал? Колкото и да се опитват да доказват сърбоманските псевдоучени отвъд Вардар, че Самуил е първият македонски цар, историческите данни за неговия български произход и българско самосъзнание са категорични и еднозначни. След падането на Източна България главата на Българската православна църква патриарх Дамян премества седалището си от Преслав в Средец, през 976 г. българският престолонаследник Роман бяга от затвора в Константинопол и е приет като законен български цар в Скопие. Едва след неговата смърт през 996 г. и поради това, че цар Роман не е имал наследници, цар става Самуил, за чийто род се предполага, че е бил в династична връзка с Крумовия. В борбата против византийците загиват двамата братя на Самуил, третият Аарон е екзекутиран за предателство, но законният български владетел е приет като цар, а Самуил е бил дълги години само първият му войвода.

Последният български цар на Първата българска държава, племенникът на Самуил Иван Владислав, поставя каменен надпис по повод обновяването на крепостните стени на Битоля през 1016 г., в който с гордост цели три пъти споменава думата българин - че той самият е "родом българин", че е "самодържец български" и че крепостта е възобновена за "спасение и убежище на българите". Когато България пада под византийска власт през 1018 г. и многобройните наследници на този български цар правят кариера във Византийския двор /една от внучките му дори става императрица/, до името им винаги стои пояснението "Българин". Дори зетят на Самуил, чистият грък и градоначалник на Драч /Дурас/ Никола, който през последните години на живота си е бил византийски управител в далечна Армения, се е подписвал неизменно като Никола Българин.

След завладяването на България византийският император Василий ІІ /нарекъл се между другото Българоубиец/ нарича цялата бивша територия на Самуилова България Тема България, понижава българската патриаршия в самостоятелна архиепископия с център Охрид и дава на предстоятеля й църковния сан Архиепископ на цяла България. Тази титла се запазва седем века, до престъпното закриване на архиепископията от гръцките фанариоти през 1767 г., а битолският епископ до този момент се е наричал Архиепископ на Горна България.

В Македония /както и в цяла България/ е имало редица големи въстания против византийската власт. Предводителите на тези въстания веднага след първите военни успехи са бързали да се провъзгласят за български царе, като при това специално са подчертавали приемствеността на своята власт с тази на старите български царе. Така например въстаническите водачи Петър Делян и Константин Бодин са се нарекли съответно Петър ІІ и Петър ІІІ. За цар Петър І въстаналите македонски българи са признавали "боголюбивия и достопочтим", "най-добър и най-прочут", както е наречен от съвременниците си цар Петър, синът на цар Симеон Велики, царувал и управлявал във Велики Преслав през първата половина на Х век.

През 1186 г. избухва в Търново въстанието на братята Асеневци - Петър и Асен /между другото рожденното име на Петър било Теодор, но при възцаряването си той също приел името на последния велик представител на Крумовия род/. Първо въстаническите войски освобождават Северна България - първия дял на древната българска държава, през 1195 г. се освобождава вторият дял - Тракия, а най-малкият от тримата братя Калоян, след като освобождава третия дял - сегашна Македония, и така завършва изцяло освобождението на България, загива при обсадата на Солун през 1207 г.

През ХІІІ и ХІV век, след управлението на непобедимия цар Иван Асен ІІ и последвалата при неговите приемници политическа криза, югозападните български земи често минават от български във византийски или сръбски ръце. Въпреки това населението на Долна България не губи своята национална идентичност. Напротив, то я съхранява ревностно. Историческото минало на българския народ за него е повод за гордост и народностно самочувствие. Така например българинът от Воденско, Македония, Неофит-Момчил, живял през ХІV век в Атонските манастири, е дразнел гърците както със знанията и живия си ум, така и с ярко изразения си патриотизъм. Воден от човешка завист и злобна дребнавост, византийският поет Йоан Катрарис посвещава на българския монах една жлъчна сатирична поема. От нея между другото се вижда и че Неофит най-много обичал да дразни гърците с примери от историята: "Щом те срещне, непременно/той "Клокотница!" ще каже…" - пише Катрарис. Наистина е знаменателно, че един българин от Македония, човек, който е живеел в гръцка среда и бил монах в гръцки манастир, цял век след битката при Клокотница /9 март 1230 г./ продължавал да вижда в това събитие извор на особена българска гордост.

През втората половина на ХІV век цялата територия на Македония е разпределена между отделни независими феодали. Една от най-големите и силни области е била тази между Призрен, Скопие, Прилеп и Охрид. Нейният владетел Вълкашин според множество средновековни източници - византийски, албански и дори сръбски - е бил българин. Въз основа на тях Васил Петрович, митрополит Черногорски, в книгата си "История на Черна гора" /1754 г./ категорично отбелязва: "Вълкашин бил от нация българска". Уважаваният сръбски историк Иларион Руварац в книгата си от 1888 г. "За княз Лазар" подчертава: "А ли йе Кральевич Марко родом бугарин и с йедна и с други стране, т. е. бугарин и по отцу Кралыц Влъкашину и по матери Йевросими /Йелени/ сестри деспота Момчила, кой йе такодже био родом бугарин." Това категорично свидетелство на сръбския учен обаче не пречи на днешните му сънародници да считат Крали Марко не само за сърбин, но дори и за сръбски национален герой. Независимо обаче от произхода на династията, областта около Охрид, както и в наше време, е била населена с българи. /Българският характер на Охрид и на Македония изобщо през този период се потвърждава и в автобиографията на Бен Москони.

Този средновековен еврейски философ, наричан в световните енциклопедии "български учен", пише за заминаването си от неговия роден град през 1330г. следното: "Напуснах на младини отечеството си - Охрид, българско княжество, подвластно на Сърбия."/ Поради това, след като Вълкашин си издействал от сръбския крал кралски сан, започнал да се величае като "крал на българите". Той отделя също така Охридската архиепископия от сръбския диоцез и я възстановява като самостоятелна автокефална българска епархия. Това малко известно на съвременниците ни българско кралство в най-югозападните предели на древната българска територия е и една от първите държави на Балканския полуостров, които организирано се противопоставят на нахлуващите селджукски турци. На 26 септември 1371 г. при с. Чирмен, на юг от Свиленград, малочислените войски на крал Вълкашин и брат му Иван Углеша, серски деспот, влизат в бой с безчислените пълчища на Османската империя и загиват със смъртта на героите.

След първите поражения трябва да минат още веднъж цели 50 години /както при падането на Първата българска държава/, за да бъде победена и покорена цяла България. С превземането на Видин през 1396 г. изцяло е покорено Второто българско царство. През мрачните пет века турско робство, както и през двата века византийско владичество, в България е съществувала обаче една непревземаема и непобедима държава, "държава на духа", както с възхищение говори за нея руският историк академик Лихачов. Когато през 1018 г. и съответно през 1401 г. Българската патриаршия е закрита и епархиите й са погълнати от Гръцката православна църква /Константинополската патриаршия/, като самостоятелна и относително независима институция остава да действа и да вдъхновява българите Охридската архиепископия, чийто предстоятел се титулувал, както вече споменахме, Архиепископ на цяла България. В действителност българският народ през дългата си 13-вековна история е нямал собствена църковна институция само за 100 години - Охридската архиепископия коварно, с помощта на клевети, е закрита от гърците през 1767 г., а Българската екзархия е официално призната от султан Абдул Хамид със специален ферман на 28 февруари 1870 г.

Въпреки че със закриването на Българската патриаршия е забранен и славянобългарският език, а на неговото място е въведен чуждият и неразбираем гръцки, на практика през цялото турско робство във всеки по-значителен град в българските земи е имало храм, в който се е служело на български език и килийно училище, в което децата са учили на родния си език, благодарение на това, че Рилският и Зографският манастир са имали метоси във всеки по-голям град /а както е известно, богослужението на славянобългарски език в тези два духовни светилника никога не е прекъсвало през вековете/.

И тази втора проява на българската "държава на духа" също е свързана с Македония и македонските българи. Създаден през 919 г. от трима братя българи от Охрид, Зографският манастир "Св. Георги" на Атон, поради близостта си с Македония е бил населен преимуществено с македонски българи. Не случайно в Зографския и Хилендарския манастир българинът от Македония, банскалията св. Паисий Хилендарски написва своята "История славяноболгарская", в която като упрек, запазил своята актуалност дори и за днешните поколения, пита: "О, ти неразумни и юроде! Поради що се срамиш да се наречеш болгарин?!".

Живеейки в такава непревземаема "държава на духа", закономерно българинът е правил и много опити с оръжие да си извоюва и своята държавна независимост. Въпреки безпощадността и варварщината, с която са потушавани въстанията, въпреки обезсилващия нацията кръвен данък, потурчванията и изселванията са следвали нови и нови въстания. Според изследвание на една наша историчка през петте века турско робство средно на всеки десет години някъде в България е ставало въстание, било е разкривано по-голямо съзаклятие или българи организирано са участвали във войни на други държави срещу Османската империя. В тази освободителна борба участват също и българите от Македония. Едно от най-големите български въстания, водено от Карпош войвода, избухва на 24 септември 1689 г. С въстаническа армия от 5000 души той овладява Крива Паланка, Куманово, Прищина, а по-късно превзема и Скопие, където посреща австрийските войски. Не след дълго австрийците се изтеглят от Скопие и българските въстаници остават сами срещу 18-хилядната армия на Халил паша. Въпреки че Карпош войвода е бил награден от император Леополд І с княжеска титла и генералски чин, с който е можел да си осигури добра кариера в Австрийската империя, "кумановският крал" предпочита да остане до последно с поробените си братя срещу многочисления противник. При Крива Паланка въстаниците са разбити, а Карпош - пленен, по-късно е превзето и Скопие и "кумановският крал" завършва живота си, набит на кол върху историческия каменен мост над р.Вардар в Скопие.

Македонските българи вземат участие във всички фази на национално-освободителната борба до извоюване на първите свободни български земи - Княжество България и Източна Румелия. Така например в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г. участват и българи от всички краища на отдалечената Македония: Сотир Пейов от Велес, Спиро Георгиев от Битоля, Христо Николов от Кукуш, Антон Стоянов, Божил и Филип Димитрови от Куманово и др. В четата на Христо Ботев през 1876 г. също срещаме имена на българи от Охрид, Тетово, Неврокоп и др. В състава на опълченските дружини през Руско-турската освободителна война /1877-1878 г./ наред с българите от Северна България, Добруджа и Тракия се сражават и техните братя от Македония.

Това е било израз на общонационалния характер на българското освободително движение. А както знаем българското опълчение е изиграло изключително важна роля за освобождението на България. Достатъчно е да споменем само за драматичните боеве, водени от него през месец август 1877 г. на Шипченския проход. Малочислената руско-българска бойна част от около 6000 души се сражава на живот и смърт с невероятна храброст и себеотрицание срещу огромната армия на Сюлейман паша. Успешната защита на Шипченския проход осуетила плановете на турското командване и имала изключително важно значение за победоносния край на войната. Така благодарение на жертвоготовността и смелостта на българите от всички краища на родината, България възкръсва от пепелищата на петвековното турско робство.

За патриотичния дух и националното самосъзнание на македонските българи в периода на Възраждането и борбите за църковна и национална независимост е много характерно свидетелството на руския пътешественик Егор Петрович Южеков. В книгата си "Един месец в България", издадена през 1859 г. и отразяваща борбата на македонските българи срещу гръцкото духовенство за независима църква и народно училище , той пише, че българите в Кукуш при наздравица се поздравявали с думите: "Живи ли са българите?" и отговор: "Живи са за борба с гърците!". По-нататък Южеков продължава: "Какъв славен народ биха били българите, ако получеха независимост. Този народ е весел, жизнен, войнствен и красив, всички са тъмнокоси, високи, стройни. Българските жени са красавици."
В резултат на Априлското въстание и последвалата го Руско-турска война България наистина получава независимост, но само на една трета от етническата си територия, между р. Дунав и Стара планина, в рамките на Княжество България. На 10 февруари 1879 г. в старопрестолния град Търново се събират 231 депутати за Учредително събрание на Българския парламент. Сраснали с мисълта за единството и неделимостта на българския народ, първите български парламентаристи не са можели да проумеят как една част от родината ще бъде свободна, а другата - в която живеят техните братя от Македония и Тракия - ще бъде оставена под същия турски ярем. Трогващ до сълзи е фактът, че свои представители в Учредителното събрание изпращат и оставените от Европа като турски роби българи от Македония и други поробени краища. Изминали дългия път до Велико Търново, те стоели пред сградата на събранието и с плач се молели да ги пуснат в заседателната зала и да не ги забравят, защото и те са българи.

Затова вместо да обсъждат конституционния проект, депутатите превръщат Учредителното събрание в демонстрация на протест срещу Берлинския договор. Показателна за настроенията сред българския народ е речта на Марко Балабанов, който казва: "Нас всички ни побиват тръпки, като помислим каква част от народа представляваме тука и какво е положението, което са сътворили на тъй нареченото Българско княжество международните решения върху нашата народна съдба… Сенките на бащите и дедите ни, умрели от 500 години насам с въздишка за българското освобождение, летят днес в тази зала. Грешно ще бъде, ако се покажем глухи и нечувствителни към плачевните викове, които се издават отвъд Балкана, към юг и към запад на общото наше отечество.". Едва след призива на княз Дондуков депутатите да не излизат извън рамките на задачите, за които са свикани и след като става ясно, че външно- и вътрешнополитическите трудности на Русия не позволяват освобождение на останалите под робство български земи точно в този момент, събранието започва обсъждането на Конституцията. Надеждата на депутатите е била, че чрез скорошна война, в която свободното българско княжество ще играе важна роля, ще се разреши окончателно и българският въпрос.

Още на 5 октомври 1878 г. започва Кресненско-Разложкото въстание. То е проява на решимостта на македонските българи да живеят заедно с вече свободните си братя в една независима държава. Придобило широк обхват, три месеца по-късно то е потушено, за да избухне с нова сила през май 1879 г. След новата вълна на репресии при повторното му потушаване много българи от Пиринския край се преселват в княжеството. След съединението на Северна и Южна България през 1885 г. е имало призиви за война с Турция за освобождаване и на Македония. В началото на 1895 г. в София се сформира Върховен Македоно-Одрински Комитет, обединяващ бежанските братства в България. Още същата година той решава да въоръжи и изпрати няколко отряда в поробените земи. Така в Македония и Одринска Тракия проникват от свободните български земи чети от самоотвержени и решени на всичко млади българи-патриоти, така както четвърт век преди това в още поробена България навлизат от Влашко четите на Панайот Хитов, Филип Тотю, Стефан Караджа и Хаджи Димитър. Четите от акцията действат по посока на Струмица, Мелник, Доспат и Малко Търново. Безпримерни и героични сражения отбелязват пътя им. Въпреки че са разбити, отрядите постигат важни цели - поробеното население укрепва духа си, Европа говори за българите, Османска Турция все повече се съобразява с интересите на Българското княжество, а българският пантеон на героите се увеличава и с имената на Трайко Китанчев, Петър Попначев, Тома Давидов, Борис Сарафов.
Нов исторически етап на освободителното движение е възникването на Вътрешната Македонска Революционна Организация /ВМРО/. Историята й е дълга и вдъхновяваща.

Тук ще споменем само, че е създадена на 23 октомври 1893 г. в Солун и първото й име е било Български Македоно-Одрински Революционен Комитет. Дори само с името си организацията е заявявала, че е еманация на българското население, останало поробено в географските области Македония, Родопите, Одринска и Беломорска Тракия. За идеологията й е достатъчно да цитираме думите на най-заслужилия и най-почитания от основателите й, родения в Смилево /Битолско/, Даме Груев: "Мислехме да създадем организация по образец на революционната организация в България преди Освобождението, да действаме по примера на Ботев, Левски, Бенковски и пр.".

През 1902 г. избухва Горноджумайското въстание, вдъхновено и ръководено от Върховния Македоно-Одрински Комитет, а през 1903 г. - Илинденско-Преображенското въстание, възглавявано от ВМРО. Макар и неуспешно, организацията и българщината не са били победени. Така например в редовете на Македоно-одринското опълчение през войните от 1912-1913 г. и 1915-1918 г. заедно с българската армия са се сражавали около 20 000 български доброволци, произхождащи от поробените земи, повечето членове на ВМРО. В тези три войни /Първата балканска, Междусъюзническата и Първата световна война/ българският народ даде повече от 100 000 жертви за обединението на Отечеството, а около 1 млн. са воювали по фронтовете. В момента, когато българите от Царство България гинат в окопите, а семействата им изнемогват от военновременната инфлация и немотия, братята им от поробена Македония отстояват с кръвта и живота си правото да се наричат българи и просто да съществуват. Те са избивани, насилвани и ограбвани както от изтеглящите се турски войски, така и от настъпващите "съюзници" - гърци и сърби. Това е ставало не само докато сърбите са били наши официални, договорни съюзници, но и още когато те са посрещани от българското население в Македония като такива и са усвоявали страната с безценната подкрепа /давана със знанието и одобрението на Българското главно командване/ на десетки наши революционни чети. Така на 4 ноември 1912 г. в Прилеп се състоял банкет, на който се държали речи от сръбски офицери и местни българи за победния ход на войната срещу иноверния поробител. Учителят Атанас Лутвиев, който тогава вдигнал наздравица за българския народ и за българската армия, бил извикан вън и след това бил зверски удушен.

Ще дадем само още един пример. На другия ден, 5 ноември /18 н.с./ 1912 г., сърбите в Куманово арестували местния търговец Йордан Йовчев, защото в общината /идейки повторно за разрешение да замине по работите си в Солун/ поздравил по обикновеному с "добър ден", а не със сръбското "добар дан". Забележката, после и заплашването не помогнали. Тогава майор Люба Вулович отвел нашия патриот в къщата, в която се бил настанил и го умъртвил с 47 удара с нож, като преди всеки удар питал вбесен: "Ща си ти?" и получавал неизменния отговор: "Българин съм!".
Гръцките "освободители" са били още по-жестоки - българите са били избивани като животни, защото според гърците те са варвари и еретици /т.е. екзархисти към Българската екзархия, а не патриаршисти към Гръцката патриаршия/. Освен това всеки "добър грък" /в смисъл истински грък/ е считал за чест да подражава на византийския император Василий ІІ Българоубиец и преди да убие българската си жертва - първо да й извади очите.

Навсякъде българските училища са били затваряни, а църквите разрушавани или превръщани в обори. Тези зверства още тогава са били доказани от независими европейски журналисти и от сформираната по-късно международна Карнегиева анкета. Данните на статистиката са безпристрастни и категорични. Според официалната турска статистика от 1900 г. в Македония е имало 1 181 336 българи. През 1912 г. във Вардарска Македония са съществували 761 църкви и 641 български училища, в тях са служили 833 свещеници, а 1013 учители са обучавали 37 хил. българчета. В Егейска Македония е имало 378 български църкви и 340 български училища, 300 свещеника и 750 учители, учениците са били 19 хил. След навлизането на войските на т. нар. съюзници всички църкви и училища са или закрити, или превърнати в сръбски или гръцки, а на международната общественост започва да се доказва, че в Южна Сърбия /т.е. Вардарска Македония/ живеят "прави сърби", а Егейска Македония е населена със "славяногласни елини".

Въпреки всичко това българите в Македония продължават освободителната си борба. След края на Първата световна война ВМРО е възстановена и преживява подем с председател Тодор Александров, а след смъртта му на 31 август 1924 г. - под ръководството на достойно заместилия го Иван /Ванчо/ Михайлов. За ВМРО в-к "Ню Йорк Таймс" в своя брой от 10 август 1924 г. пише: "И във вътрешността на самата Македония, след като населението бе лишено от всякаква възможност за легална борба, след като бяха затворени и ограбени неговите черкви и училища, изгорени книгите му, изгонени най-добрите му синове в чужди земи, отнета му възможността да образува своя национална група в парламентите в Атина и Белград, тя, Македония, прибягна до един смел и рискован акт, като възстанови старата тайна македонска организация, прекрасно организирана със своята поща, своите съдилища, своята милиция, своите добре въоръжени активни сили, своята културна и икономическа политика, която представлява една истинска държава, мистериозна и могъща, и която е начертала като задача на своята дейност провъзгласяването на Македония като свободна държава със столица Солун.".

В основата на възкръсването на ВМРО безспорно стои великият българин Тодор Александров. Двадесет години след убийството му и в разгара на Втората световна война в І том на "Енциклопедия Британика" се дава следната характеристика за него: "В продължение на много години Тодор Александров бе некоронованият и абсолютен крал на българите-македонци, които почти го боготворяха. Той бе една много фина фигура, левент, висок, с черна брада и колкото коравосърдечен, толкова и храбър. На всичко отгоре той бе човек с лична чистосърдечност и голям патриотизъм.". След подлото убийство на Тодор Александров Организацията е спасена от болшевишки преврат от Иван Михайлов, който става и неин председател. За него европейските вестници пишат, че е най-обичаният и най-мразеният човек на Балканите. Работейки в духа на Гоце Делчев и Тодор Александров, той спечелва и горещата любов на собствения си народ и силната омраза на поробителите.

На 19 май 1934 г. в България става военен преврат. На власт идват кариеристи и безродници в лицето на офицерите от запаса Кимон Георгиев, Дамян Велчев и др. Още тогава е имало много доказателства за това, че новото правителство идва на власт със сръбски пари и сръбско съдействие. Самите превратаджии никога не са го крили и веднага приемат указ за забрана на ВМРО в България - в интерес на сръбската асимилиторска машина. Много активисти са арестувани, границите са под засилена охрана, навлизат нови войскови подразделения в Пиринския край. За да не стане кръвопролитна гражданска война между братя българи и да не се създаде повод на кралство Югославия да нахлуе в лишената от боеспособна армия през този период /според Ньойския мирен договор от 1919 г./ България, ръководството на ВМРО решава организацията да не се противопоставя на правителствената политика и временно да се саморазпусне. Иван Михайлов обяснява това в интервюто през 1990 г. просто така: "Не можех да допусна нашите момчета /четниците от ВМРО/ да стрелят срещу тези войници от Българската армия, чиито бащи мряха по фронтовете за освобождение и присъединяване на Македония.".

Когато вътрешните и външните врагове на ВМРО и българщината тържествуват, ВМРО нанася своя най-силен удар - на 9 октомври 1934 г. в Марсилия е застрелян сръбският крал Александър - идеен вдъхновител и главен организатор на денационализацията на българите в Македония. Убийството му е смъртна присъда, издадена и изпълнена от обезправените народи в миниимперията на Балканите - Югославия - върху античовешкия шовинистичен режим на сръбските управници в Белград. То е и морална подкрепа за обезправените българи. Отговорността е поета от хърватската националноосвободителна организация "Усташа", но атентаторът е Владо Черноземски от ВМРО. В списъка на търсените от деветнайсетомайските превратаджии той е поставен сред десетте най-опасни членове на организацията заедно с Иван Михайлов и Кирил Дрангов.
За краткия период от 1941 г. до 1944 г. Вардарска Македония е присъединена към Царство България. Макар и само за три години е постигната мечтата на няколко поколения българи от всички краища на Родината.
След 9 септември 1944 г. управляваната вече от доминирано от комунистите отечественофронтовско правителство България е принудена да се включи в активни бойни действия на страната на антихитлеристката коалиция. България обявява война на Германия, българските военни части в Македония се изтеглят за прегрупиране към старите предели на Родината. Част от тях са пленени от немците. На 13 октомври 1944 г. една немска колона от 50 камиона влиза в Охрид. В 25 от тях има по един български войник - за да се грижи за превозваните в ремаркето породисти крави и бикове. В ранния следобед пристигането на колоната не прави на никого впечатление - през последните месеци отстъпващи немски части са обичайна картина в Охрид.

Но когато се разбира, че в камионите има пленени българи, мълвата за броени минути обхожда града. "Случайните" минувачи покрай чинара на центъра зачестяват и за десетина минути се събира цяла навалица. Кое привлича интереса на охридчани? Нима се насъбира тълпа от злоради хора, за да се надсмеят на унижението и страданието на тормозилите ги три години бугари-окупатори, както може би би казал някой сърбомански псевдоучен край Вардар? Не! Коментарите между хората са следните: "Щом изядат добитъка и ще ги разстрелят!… Ще ги захвърлят на орлите и лешоядите в Арнаутлука!… Горките им майки, клетите им жени!… Швабите водят на колеж двайсет български войници!… Братя наши, деца наши!…". Водени повече от сърцето си, колкото от разума, окрилявани от саможертвена любов, българите в Охрид спонтанно и без договаряне спасяват войниците. Използвайки невниманието на оскъдната охрана, всеки грабнал по един или двама войника, въвлякъл ги в дюкяна си, където ги преоблякъл в стари дрехи и през дворове или през зидове ги довел до църквата "Св. Йоан Канео", намираща се на брега на Охридското езеро.

Там престояват до настъпване на нощта, когато с лодка са откарани до близката планина Галичица, а оттам чрез партизаните са доведени до старата територия на България. Спасяват се всички, нито един от 25-те войника не е дори ранен. Побеснялото ръководство на немската колона в началото поставя следния ултиматум - ако до 21 часа охридчани не предадат военнопленниците, целият град ще бъде бомбардиран и хвърлен във въздуха от противовъздушната батарея. Въпреки че всички в Охрид знаят къде са скрити войниците, през останалите шест часа не се намира нито един предател.

Жителите на старата Самуилова столица обличат новите си дрехи и напускат строените с любов къщи за многолюдна челяд. В тъмната нощ развълнувани хора си шушнат един другиму: "Градът ке се пали, но българските войници нема да се предават! Охрид ке гинет, но охридяни нема да станат издайници!". Когато в 21 часа немските войници установяват, че градът е празен, а населението е евакуирано на безопасно място, заповедта за бомбардировката е заменена с друга - до 12 часа на другия ден в комендантството да се предадат 12 килограма и половина чисто злато за откуп - по половин килограм за "откраднат военнопленник". В противен случай - бомбардировка. Тогава пак водени от непоколебимото си родолюбие и човещина, охридчани започват да предават златни обеци и кръстчета, гривни и пръстени, скъпоценни вещи, заръчвани за сватби и за кръщене, за годявки и за прошки, а сега, по време на войната, на разрушенията и инфлацията, пазени като единственото сигурно нещо, като бели пари за черни дни.

Колко ли голяма трябва да е добротата и родолюбието на един човек, на хората в цял един град, та трезвият и пресметлив в разбиранията си българин да даде скътаното злато, злато, на което се е надявал не само за себе си, но и за защита и спасение на семейството, на децата си, в замяна на свободата и живота на 25 непознати български войника от другия край на България?! През всичките хиляда години след цар Самуил Охрид се е осланял единствено на св. Климент. Светъл ден или напаст да връхлети, глад или изобилие - смятало се е, че всичко идва и си отива по негова воля. Затова са го наричали Златният. Когато малко преди 12 часа на обед вече са събрани 10 килограма чисто злато, но два не достигат, престарелият свещеник Тома понася с песен най-скъпото достояние на града - големия златен кръст, подарен от двама преселили се в София охридчани на църквата на св. Климент. Подир немощната фигура на свещеника скоро се събира развълнувана тълпа и не след дълго по улиците след поп Тома тръгва цяло шествие, което пеейки тропара на честния кръст "Спаси, Господи, твоите люде!", предава кръста в комендатурата. С това златото е събрано, войниците - откупени, а хилядолетният град на св. Климент се разминава на косъм от пълното си унищожение.

В съкровищницата от прояви на родолюбие от македонските българи тази история е един от най-ценните и красиви бисери, тя е и гордост за целия български народ. Този подвиг на охридчани може да бъде образец за човещина и достойнство и на всички народи. От този пример се вижда, че всичките ужаси и изпитания от 1878 г. до 1944 г. не са успели да унищожат българското самосъзнание и високите човешки добродетели на македонските българи. Напротив - от тези изпитания братята ни отвъд Вардар са излизали по-добри и по-силни, оправдавайки с живота си латинската сентенция "Omnia bona bonis." /"Всичко е добро за добрия."/.

През втората фаза на Втората световна война България участва като съюзник на Съветския съюз. Българската армия участва в ред кървави сражения на територията на Югославия, Унгария и Австрия. За освобождението и на сръбския народ от немска окупация падат убити около 10 хил. български воини, а над 20 хил. са ранени и осакатени. В същото време сръбският национализъм, олицетворяван този път от Югославската комунистическа партия, готви кървава баня за българите във Вардарска Македония. Лазар Колишевски, Светозар Вукманович - Темпо и Михайло Апостолски се стараят да унищожат всеки български спомен, всяка българска книга, всяко българско име. За Македония се връща най-черният период на репресиите на Велимир Прелич и Жика Лазич. По пътя между Охридското и Преспанското езеро, по чукарите на Галичица, край село Отешово и край много други селища намират смъртта си повече от 23 хил. дейци на ВМРО. Водовъртежите на Преспанското езеро приемат телата на кметовете и свещениците от Ресен, Претор, Царев двор, Подмочани и др.

Почти няма село или град във Вардарска Македония, които да нямат своята кървава Голгота. Над 130 хил. са изселени, затворени, преследвани и изпращани в концлагерите на Титова Югославия. Отнесено към броя на населението, двумилионна Македония е дала пет пъти повече убити и репресирани в сравнение с България. И това е, защото докато в България комунистите са воювали само против свободата на мисълта и частната собственост, в Република Македония те са се стараели да унищожат и изкоренят българщината, завещана от деди и прадеди и отстоявана от българския народ през вековете назад. Интересно е какви са били личностите, които са планирали и организирали този геноцид. Макар и по произход повечето от тях - българи, те са били толкова българи по дух, колкото и еничарите през турско робство. Голяма част от тях са възпитаници на сръбски сиропиталища и съответно се чувстват по-сърби и от сърбите. По-късно те стават партийни функционери, партизански командири и офицери.

Така например възпитаникът на сиропиталището в сръбския град Крагуевац Лазар Колишев /променил името си на Колишевски/ е говорил предимно сръбски, речта му е била сложна, неразбираема и изпълнена със сръбски думи, дори когато е говорил със сънародниците си от Вардарска Македония. Писмата му от Плевенския затвор до сестра му Павлина Колишевска са били само на сръбски език. Това е човекът, на когото са посветени предсмъртните думи на първия министър-председател на Република Македония. На смъртния си одър преминалият през сърбо-комунистическите концлагери Методи Антонов - Ченто събрал синовете си и им казал: "Ще дойде ден, в който Македония ще пита за смъртта на братя Чкатрови и Димитър Гюзелев, за хилядите избити без съд и присъда. Идете и питайте Лазо!".

Въпреки терора и ужасите на убийствата, въпреки нестихващата болка по безследно изчезналите и гниещите в югославските концлагери, въпреки страшния "Закон за обида на македонската национална чест", предвиждащ до 10 години затвор за всеки, който се нарече "българин", българският национален дух се опазва несломим и през този най-тежък период за македонските българи. Независимо от репресиите и тогава са се намирали герои, които не само са пазили непокътнато в сърцата си българското самосъзнание, но и са намирали душевната сила публично да го заявяват. Неповторима със своята смелост и съобразителност е постъпката на Тодор Манасиев, адвокат в град Щип, който кръщава родилите му се близнаци - момче и момиче - Плиска и Преслав, т.е. с имената на първата и втората българска столица.

Възпитани в патриотичен дух, децата му на дело доказват, че са достойни за смисъла, вложен в имената им. През 1970 г. Плиска Манасиева е студентка трета година по славянска филология в Софийския университет. Баща й се разболява и тя се връща в Република Македония да го види. Не след дълго двамата били арестувани с обвинение: открито манифестиране на българско народностно чувство. Пред съда в Щип, юни 1970 г., двадесетгодишната нежна девойка заявява: "Българка съм и никой не е в състояние да ме разубеди. И не само аз, а и всички македонски славяни са част от българския народ. Аз не съм сама. Като мен са хиляди, които още се страхуват да излязат с българско народностно съзнание, но и това ще стане. Затова с гордост ще понеса всяка присъда за това ми убеждение.". Плиска е осъдена на година и половина затвор и изпратена в затвора в Пожаревац /Сърбия/, а баща й - Тодор Манасиев - е осъден на три години затвор.

От изминалите 1300 години от основаването на България последните 100 години са били може би най-тежките за българите в Македония. Въпреки всички трудности голяма част от тях са съхранили своя български дух и съзнанието за принадлежност към българския народ. Тази реалност се признава и от източници, които най-малко могат да бъдат обвинени в пристрастност и необективност. Така например в доклада на американския Конгрес за българо-американските отношения от 9 април 1991 г. се казва: "Поне една група с неопределена сила и членска маса призовава българското правителство за помощ, като твърди, че македонците всъщност са българи." . Според данни от доклад на Пентагона, публикувани във в-к "Вашингтон пост" през май 1994 г., около 500 хил. души в Република Македония смятат себе си за българи. След Кичевския конгрес през 1995 г. на управляващата в Македония ВМРО-ДПМНЕ и признанията, които тя направи, а именно, че ВМРО възниква като българска организация, че всички лидери са имали българско национално самосъзнание, че народът в Македония сам се е определил като български двукратно и доброволно - първо, чрез влизането си в Българската екзархия и второ, чрез участието си във вътрешната революционна организация и др., политическият климат в републиката стана значително по-демократичен.

В резултат на тази демократизация в Македония се направиха редица важни крачки за разкриване на историческата истина. Особено плодотворна в това отношение беше изминалата 2000 г. През нея в Скопие се публикува фототипното издание на сборника на братя Миладинови с оригиналното му име "Български народни песни", а не както се фалшифицираше досега името му "Македонски народни песни". Автентично бе преиздаден и текстът на Карнегиевата анкета от началото на века. В тези две книги славяноезичното население на Македония е наречено с неговото единствено и истинско име - българи. В издадения също миналата година "Македонски исторически речник" един от съавторите С. Киселиновски открито упреква Блаже Коневски, че той наложил сърбизмите в лексиката и фонетиката на говоримия език в Македония, че въвел сръбски букви в азбуката и така създал сегашния литературен език в републиката. През септември миналата година бе излъчен телевизионният филм "Съдени за Македония". В него преизподнята Идризово, затворът, в който бяха затваряни и избивани без съд и присъда най-честните чеда на Македония, бе показан отвътре. Разголена бе цялата система за унищожаване на хора само заради това, че са привърженици на ВМРО, че не искат Македония да бъде върната на Югославия, че народът не иска тази измислена история, тази измислена азбука и т.н.

По повод на филма, а и във връзка с процесиите, които се развиват като цяло в македонското общество, македонското списание "Старт" писа в броя си от 20 октомври 2000 г. следното: "… Винаги знаеха /македонските комунисти - бел. моя/…, че ако Македония иска да съществува като държава и нация, ще трябва да води постоянна и безпощадна война против всички върховисти /така в Скопие наричат членовете на ВМРО на Иван Михайлов - бел. моя/… Когато Югославия се разпадна, съдените за Македония /по-точно е да се каже "съдените за България"/ изникнаха като гъби след дъжд, но този път организирани като политическа партия на плуралистичната сцена - разярени, озлобени и окрилени, дръзки и брутални, тръгнаха на юруш да овладеят властта и след осем години улична борба успяха в това.". Всички тези прояви на духовно възраждане сред братята ни във Вардарска Македония бяха посрещнати "на нож" и с невъобразим вой от зависимите от сърбокомунистите електронни медии и преса.

Най-силният удар върху престъпниците - сърбомани - заемали някога най-високи държавни постове и слугите им, извършили геноцид над собствения си народ, бе обаче представянето в Скопие на основаното няколко месеца по-рано в Охрид Културно-просветно сдружение на граждани "Радко", обединяващо хора с българско самосъзнание и с желание да работят за популяризиране на българската култура в републиката. На 27 октомври 2000 г. около 200 души изслушаха прави и с насълзени очи доскоро забранения "Марш на македонските революционери" - "Изгрей, зора на свободата". И наистина, вълнуващо и страшно е да се гледа как синовете на четниците на Иван Михайлов и внуците на илинденските въстаници на Гоце Делчев пеят стиховете на марша: "Юнаци смели пак развиха/окървавени знамена, /комити смели забродиха/из македонската земя", марш, който завършва със страшната закана: "Тирани, чудо ще направим/ний чуждо иго не търпим/в юнашка кръв ще ви удавим/и пак ще се освободим.". Патрон на сдружението е Иван Михайлов, последният председател на ВМРО, известен с безкомпромисната си позиция по отношение на българския характер на славяноезичното население в Македония, а Радко е неговият най-често използван псевдоним.

Дори само начинът на изписване на името на сдружението "Радко" предизвиква днес бяс в редиците на все по-оредяващите стороници на македонизма - то бе изписано от учредителите с буквата "д" /каквито са българските правописни норми/, а не с "т" - както изискват каноните на измисления македонски език.
Паралелно с тези естествени процеси на самоосъзнаване и преоткриване сред македонските българи в републиката започна да прониква и българска литература - по павилионите на Скопие вече се продават и някои български вестници, българските книги станаха достъпни за читателите, над 2000 македонски младежи следват в България. Българската телевизия започна излъчване на сателитен канал, обхващащ и цялата територия на Македония и другите ни съседи. След всички тези промени можем да бъдем сигурни, че броят на националноосъзналите се македонски българи непрекъснато ще нараства. Трябва да бъдем сигурни и в друго - че всичко това само по себе си не е достатъчно, че ние живеем във време на духовна криза, време, което търси своите възрожденци и че народът ни и в границите на България и извън страната се нуждае от просвета и помощ, за да се издигне поне на нивото, на което е бил само до преди около петдесет години.

Съхраненият български дух сред много хора от Република Македония доказа и посещението на българския президент Петър Стоянов през месец май миналата година /17 май 2000 г./. При посрещането му в някогашната столица на Самуилова България Охрид, от насъбралото се множество се чуха викове: "Да живее майка България!", които не бяха посрещнати с освирквания и дюдюкания, а с ръкопляскания. Седемдесет и девет годишният дядо Петър от Ресен, дошъл специално до Охрид, за да види българския президент, имаше щастието да му стисне ръката и да го поздрави с "Добре дошъл!".

Може би този българин, посрещал преди половин век и цар Борис ІІІ, е очаквал с надежда идването и на друг български държавен водач и сега, доволен от това, ще може да умре със затворени очи. Всички видяхме по телевизията как пак в Охрид едно около 5-6-годишно момиченце изтича при президента Петър Стоянов, поздрави го и на въпроса: "Как се казваш?" отговори цялото изчервено: "София". В пресата пишеше, че на това президентът отвърнал: "Браво! Като ти се роди братче, да го кръстите Пловдив.". Може би това дете е било кръстено не само на храма "Св. София" в Охрид, но и на столицата на свободна България - София. Дали нашият президент е знаел за щипянина Тодор Манасиев и за децата му Плиска и Преслав /кръстени на старите български столици/ или споменаването от него на имената на двете последни български столици/ София - на Княжество България и сегашна и Пловдив - столица на някогашната Източна Румелия/ е резултат на остроумие и съвпадение, ние може би никога няма да разберем.

При всичко това обаче тези имена сред македонските българи са един красив символ за цялата тринайсетвековна българска история - когато превратностите на историческата съдба са разделяли българския народ, погледите на поробените братя винаги са били насочени с надежда към майка България и съответно към нейната столица, а мислите и сърцата на най-достойните българи от свободните земи неотклонно са били приковани към страдащите под чужда власт. От всичко написано по-горе ясно се вижда, че през изминалите 13 столетия от образуването на българската държава на Балканския полуостров и заселването на териториите на Добруджа, Мизия, Тракия и Македония с българи, населяваната преимуществено от българи географска област Македония е била неделима част от бългаската държава и от българската история.

През превратностите и изпитанията на повече от хилядолетие македонските българи с цената на кръвта и живота си са се борили за духовно и териториално единство с българите от останалите области на България. И това не е било свързано с някаква специфична характерова особеност на македонските българи, а е било последствие на единната народопсихология на българите като народ, независимо от областта, в която те живеят. Тази специфична за българите психологична черта - националната идея в тяхното съзнание да е за една единствена българска държава, обединяваща всички живеещи на Балканите българи - има своята историческа обосновка, която ясно може да се проследи от дълбока древност и която особено силно изпъква в сравнение с останалите балкански и дори европейски народи. Чужденците, свикнали с обстоятелството, че милиони техни съотечественици живеят в две, че и в повече държави, понякога се учудват от мощното желание на българите да живеят в една държава.

Наистина французи живеят и в Белгия, и във Франция, немци има в Германия, Австрия и Швейцария, испанците освен в държавата си на Иберийския полуостров населяват още десетки държави в Централна и Южна Америка. Подобно е положението не само с много други европейски народи, но и с всичките ни балкански съседи. Румънската държавност в Средните векове и до средата на 19 век се изявява с три отделни държави - Влахия, Молдова и Трансилвания, а днес с две - Румъния и Молдова. Сръбската държавност възниква с едновременната поява на три сръбски княжества - Рашка, Босна и Зета, а днес е представена от две държави - Сърбия и Черна гора. Гръцката държавност се реализира чрез стотици независими полиси /градове-държави/ през античността и с една теократична монархия /Византия/ през Средновековието, в което водеща е религията , а не народностното начало.

Нищо подобно обаче не виждаме в обществените идеи на българския народ. От създаването на българската държава през 681 г. българите са свикнали да живеят в унитарна държава, обединяваща всички българи. Дори в кратката епоха на феодалното раздробяване през 14 век нито един от самостоятелните феодали не смее да се обяви за цар на държавата. Дори Добротица, могъщият владетел на Добруджа/ тази област носи и до днес неговото име/ се е наричал само деспот, т.е. имал е третата по ранг административна титла в българската държавна йерархия и с този факт е подчертавал макар и чисто формалната си принадлежност към българското царство. По същата причина и Източна Румелия просъществувала само седем години.

Макар и чисто българска държава с българско име на населението си, с български официален език, самото й съществуване се приема от обществото и населението и на Княжество България и на Източна Румелия като жестока обида за българския национален идеал и затова не след дълго безцеремонно е унищожена преди всичко от собственото си население, политически елит и войска. Дори когато българската държава е била временно унищожавана, а териториите и присъединявани - първо към Византийската, а след това към Османската империя и българинът е загубвал от погледа си реалните, видимите граници на държавата си, българският народ е оставал обединен и сплотен чрез невидимите духовни връзки, свързващи всички българи, неселяващи Балканския полуостров.

Здраво опрян на общата за всички българи християнска религия, общия език, славянобългарската писменост, еднаквите за всички българи народни песни и предания, стария български народен закон, общата душевност и мироглед, българският народ е преминавал като един през жестоките изпитания на робството, надигал се е като един по време на въстания и брожения, бил е като един организъм с общо кръвообращение и едно сърце. Именно това с нищо несломимо духовно единство и национален оптимизъм руският академик Лихачов нарича с възхищение "българската държава на духа".

Тази "българска държава на духа" през дългите пет века на турското робство опазва невидимо, но реално контурите на древната българска държава върху картата на Балканския полуостров. Напускайки като един гръцката патриаршия и образувайки независима българска екзархия /необикновено смело за времето си дело/ българският народ, не само заявява на света същесвуването си, но чрез проведеното допитване от турската администрация десетина години преди Освобождението от турско робство отново реално очертава границите си върху Балканския полуостров - чрез териториалното определяне на новоучередените епархии на Българската екзархия. Така се вижда, че българският народ се е опазил през петте века ислямски фанатизъм и в края на 19-ти век населява отново почти напълно същите територии, каквито е имал преди падането на българската държава под турско робство.

С освобождаването на Княжество България и образуването на автономната османска провинция Източна Румелия, българинът отново се захваща за борба - за да изпълни завещания още от кан Кубрат завет за единство на всички българи с цел силна българска държавност и спокоен живот за всички. Значимостта за българския народ на обединението на всички българи в една държава може да се разбере и само от това, че девизът "Съединението прави силата" бива изписан с големи букви върху сградата на новоучередения български парламент в столицата София. За жадуваното обединение на българския народ се борят и българите от свободните земи и българите от поробените краища. Особено важно място в тази борба има борбата за освобождението на Македония - след присъединяването през 1885 г. на Източна Румелия към Княжество България, Македония остава най-голямата поробена област, с най-многочислено българско население /повече от милион/ и с най-сантименталните исторически спомени за българите.

Сам, изправен срещу завистта и коварството на всичките си съседи и срещу бездушието на Великите сили, българският народ не успява напълно - в резултат на пет войни, 100 хиляди убити и 300 хиляди ранени и осакатени присъединяваме само Тракия /по-точно Горно Тракийската низина/, Родопите, Южна Добруджа и малка част от Македония. И днес големи части от българският народ продължават да живеят извън границите на България. Само в Република Македония живеят над 1, 5 милиона потомци на македонските българи, в Северозападна Гърция имаме около 100 хиляди българи в Костурско и Леринско/ днес в Гърция имената на градовете Костур и Лерин са преименувани на Кастория и Флорина/, около 50 хиляди са българите в областите Голо Бърдо и Мала Преспа в Албания, около 20-30 хиляди са сънародниците ни в Босилеградско и Димитровградско в Западните покрайнини.

Към тези българи трябва да прибавим и живеещите в Бесарабия /на територията на днешните републики Молдова и Украйна/ наши сънародници, чийто брой се изчислява между 500 хиляди и 1 милион, 20 хиляди българи в Банат и в други части на Румъния, стотиците хиляди българи, разпилени като икономически емигранти предимно в Европа и САЩ, но също и в Австралия, Южна Африка и навсякъде другаде по света. И въпреки, че войните за национално обединение на българския народ завършиха с разочарование, а не с пълен успех, национално мислещите сред българите и днес са обединени и живеят в една държава, независимо от километрите и границите, които ги делят, в споменатата по-горе "българска държава на духа". Не сме разделени, с еднакви копнежи и мисли, с еднакво гореща любов към родината и народа си, ние сме обединени и в живота, и в смъртта.

И когато не след дълго България бъде приета в Обединена Европа, до каква степен ще бъдат защитени българските икономически и културни интереси в общия европейски дом ще зависи до голяма степен от единството на всички българи - на българите, живеещи в границите на Република България или извън тях, на Балканския полуостров или другаде в Европа или по света. Или казано с други думи - бъдещето на всички нас заедно като народ и отделно - като личности, ще зависи от това до каква степен ще сме опазили завещаната от нашите деди "българска държава на духа" и до каква степен ние ще сме част от нея.
д-р Георги Недков, ВМРО - Русе


ПС Прекланям се пред д-р Недков за статията и най-вече от прозрението му в последния абзац- но всъщото време се чудя какви ни управляват днес. Как поне един от управляващите не разбра ползата на България от членството ни в ЕС както д-р Недков, а само мислеха за комисионни от факта, че "страната ни е на масата и всичко се продава".Срам и позор.
Боже пази българите от собствените им сегашни управници, амин!



Гласувай:
0
0



1. demograph - Покъртителна творба.......
21.01.2012 02:58
Благодаря ви за този материал и за Г.Сотиров, и за всичко което прочетох до сега в блога ви. Още не загинала България!
цитирай
2. анонимен - Благодаря ви за този материал и за Г. ...
12.02.2012 21:52
demograph написа:
Благодаря ви за този материал и за Г.Сотиров, и за всичко което прочетох до сега в блога ви. Още не загинала България!


Oт един отбор сме и аз чета вашия блог и коментарите Ви при Спаро:)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: demokrat63
Категория: Политика
Прочетен: 189370
Постинги: 98
Коментари: 422
Гласове: 289
Архив
Календар
«  Октомври, 2014  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031