Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.12.2011 19:25 - УБИСТВО НА ЮСТИНИАНОВАТА САМОЛИЧНОСТ
Автор: demokrat63 Категория: Политика   
Прочетен: 1746 Коментари: 2 Гласове:
2

Последна промяна: 28.12.2011 10:33


Г. Сотиров
УБИЙСТВОТО НА  ЮСТИНИАНОВАТА САМОЛИЧНОСТ
LYNN
1974
Съдържание
Предговор
Въведение
1. Откриването на житието на Юстиниан (Justiniani Vita)
2. Критиката на житието от Джеймс Брайс
3. Въпросът за надеждността
a) Свидетелските показания
b) В търсене на фактите
Първа част
4. Предполагаемите грешки на епископ Марнавич
a) Славяноезичните готи
b) Митът за славянското нахлуване
c) Славянската писменост по юстинианово време
Втора част
5. Методология и Джеймс Брайс
a) Anecdota на Прокопий
b) Фамилия Марнавчик през 14 век
c) Комес Марцелин и Селимир
d) И все пак един Теофил
e) Предполагаемото измислено родословие на Иван Томко Марнавич
Трета част
6. Новите данни
Заключения
Приложения
1. Житието на Юстиниан
2. Красноречието на пропуските
3. Кратки бележки върху тракийската ономастика
4. Гети и готи
5. Краткият вандалски речник на Мавро Орбини
6. За славянската писменост преди девети век
7. Езикът на Авксентий – ученик на Улфила
8. Надписът за Одонацер в Залцбург
9. Юстиниан и Енциклопедия Британика
10. Бележка за сборника манускрипти, съдържащ Justiniani Vita
11. Бележки за църквата “Света София” в София
12. Виждал ли е Алемани славянския текст в Justiniani Vita?
Епилог
Бележки към текста

 

ПРЕДГОВОР


Никой не знае дали планетата Земя някога ще стане единен и проспериращ свят или ще свърши своя живот като рояк астероиди, обикалящи Слънцето между Марс и Венера. Знаем обаче, че в една подобна ситуация – доколкото са допустими такива аналогии – през 527 г. сл. Хр. е постигнато обединение на римските, готските и вандалските държави, благодарение на политиката на Юстиниан и хората, които са го подкрепяли.
Величието на държавник като император Юстиниан закономерно е предизвиквало завист и враждебност. Било е неизбежно, че рано или късно един или друг от хората, които са били около него, ще се опитат да очернят или изопачат неговия образ. Такъв опит е направен от оратора Прокопий от Цезарея. Поради причини, които остават неясни, неговата язвителна творба “Anecdota”, написана с такава цел, остава векове наред забравена в мазето на една библиотека. Когато манускриптът (ръкописът) случайно е открит и публикуван от Алемани през 1623, атаките в него срещу Юстиниан и неговата съпруга се отличават с такива преувеличения и изопачавания, и с такова противоречие спрямо това, което Прокопий е писал на други места, че читателят може само да свие рамене в недоумение.
Юстиниановата самоличност бе убита успешно, ако не изтънчено, от Джеймс Брайс – професор по гражданско право, по-късно говорител на Камарата на общините, виконт и британски посланик във Вашингтон. Целта на тази малка книга е да обясни как точно бе извършено отвратителното деяние и как може да се възкреси юстиниановата самоличност.

ВЪВЕДЕНИЕ



1. В октомврийския брой на “English Historical Review” за година 1887 излиза една статия от Джеймс Брайс, озаглавена “Житието на Юстиниан от Теофил” (Life of Justinian by Theophilus). От нейното публикуване са изминали осем десетилетия, но тази статия не е изгубила нищо от своето влияние, макар назидателното й звучене днес да е различно от онова, което вероятно е искал авторът.

“За последното столетие и половина”, пише Брайс, “историците привикнаха да цитират като нещо достоверно няколко любопитни факти, свързани с император Юстиниан и неговата едва ли по-малко известна съпруга – императрица Теодора, споменати в житието на Юстиниан от някой си Теофил, описан като игумен и наставник на Юстиниан. Един от тези факти е славянският произход на юстиниановото семейство, една подробност, която е интересна сама по себе си, но също сочеща, че славянски племена са населявали горна Македония или западна Тракия още през или скоро след пети век – период, който е значително по-ранен от този, който иначе би трябвало да приемем.”

Това встъпление дава тон на цялата статия. По-нататък Брайс се опитва да докаже, че ако се абстрахираме от този Теофил, по славянскому Богомил, славянският произход на Юстиниан може да се приеме за измислица. Разбира се авторът на тази измислица трябва бъде заклеймен като еуфоричен мечтател или нечестен историк. Брайс не се колебае да посочи, че за Теофил, който вероятно е написал житието на Юстиниан, “не се знае нищо, освен едно кратко позоваване от несъмнено образования автор, който го цитира и когото всички по-късни историци, изглежда, са последвали като достатъчен гарант за правдоподобността и стойността на този Теофил”.
Въпросният “образован автор”, пояснява Брайс, е Николас Алемани от Ватиканската библиотека [1]. Но, макар и образован, Алемани като че ли е бил заблуден от човек на име Иван Томко Марнавич, станал по-късно епископ в Босна.

2. Статията на Брайс, в която уж е обяснено как образованият Алемани е бил подведен, успява да впечатли научната общественост. В периодичното списание “Византийски временник” от година 1894 добре известният руски историк Александър А. Василев обявява, че загадката със славянския произход на Юстиниан най-сетне е обяснена. Василев пише, позовавайки се на откритията на Брайс, че източникът, заради който много учени са си съставили мнението, “не е нищо повече от измислица от началото на седемнадесети век” [2]. Същият извод, почти дума по дума, намираме и подписан от Ив. Гревс в т. 81 от руския “Энциклопедический Словарь” в изданието от преди 1914-та. За да не остане по-назад, Карл Крумбахер заменя думата “измислица” с думата “фалшификация”. В своя сборник, озаглавен “Geschichte der Byzantinischen Literatur” (1897) той нарича славянския произход на Юстиниан eine im slavophilen Sinne unternommene Falschung (т.1, стр. 237). Най-сетне Чарлс Дийл в увода на своя масивен труд “Justinien et la civilisation byzantine” (1901) пише, че житието на Юстиниан е просто един любопитен сборник от славянски легенди, но без историческа стойност.
Това са крайни съждения, на които никой не се е осмелил да се противопостави, като разгледа аргументите на Брайс под лупа. Крайно време е това да бъде сторено, въпреки че увеличената картина под лупата може да не се окаже от най-прекрасните [3].

I. ОТКРИВАНЕТО НА
ЖИТИЕТО НА ЮСТИНИАН
(Justiniani Vita)


3. Събитието, което подтиква Джеймс Брайс да напише своята статия, е едно откритие, което той прави през 1883, докато е на посещение в Рим. В замъка Барберини той намира латински манускрипт, състоящ се от около 775 думи, озаглавен “Justiniani Vita”, написан на хартия с размери кварто и съхраняван заедно с други ръкописи в малка кутия с размери 27х20 см.
Към житието били приложени допълнителни бележки със същия почерк, възлизащи на около 450 думи. Брайс е преписал целия текст и го публикува като част от своята статия (виж приложение 1). За последното сме му благодарни. В това житие ние откриваме единственото налично описание на ранния живот на Юстиниан, една история, която е по-ясна и убедителна от всичко известно досега [4].

4. Житието започва с информирането на читателя, че пред него е резюме на латински, съставено на основата на по-подробна биография, написана с илирийски букви на илирийски език, която се съхранява в манастирска библиотека (Basilian Monastery) на планината Атон. Знаем, че под “илирийски” авторът е имал предвид буквите от кирилицата, а под “илирийски език” – славянски език [5].
По-нататък научаваме, че изчерпателният славянски оригинал е обхващал първите 30 години от юстиниановото imperium и че е написан от Богомил – учител на Юстиниан в младежките му години. Името Богомил е обяснено в житието - на латински означава Deo carus (на гръцки Theophilus – бел.авт.). Някога този Богомил бил назначен за епископ на Сердика и станал известен на римляните и гърците под името Домнио (Domnio).

5. Според манускрипта, рожденото име на Юстиниан е Управда. Роден е в Призрен, Македония. Баща му, който извеждал своя произход от рода на Константин Велики, се казвал Исток. Името на майка му е посочено като Бигленица, а на латински като Albula. Тя била сестра на император Юстин, който привлякъл младия Юстиниан към имперския трон. Бащата на Юстиниан имал сестра на име Лада, която се омъжила за Селимир, славянски принц. Тя и Селимир имали няколко синове, един от които се казвал Речирад. Този Речирад станал съюзник на българите, което не се понравило на Юстин и Юстиниан. Сред другите подробности, споменати в ръкописа от Барберини, се откроява следното:

a) Още преди да навърши 20 години Юстиниан убива при дуел братовчед си Речирад, но бива ранен и е изпратен в Константинопол за лечение.

b) По-късно Юстиниан е изпратен като заложник на крал Теодорик в Италия от чичо си Юстин.

c) Когато Юстиниан става император, той построява в чест на своя учител Богомил една църква в Сердика, която нарича “Света София”.

d) Богомил, наричан още Теофил, наричан още Домнио, бил погребан в тази църква.

e) Човекът, който написал този латински манускрипт, основаващ се на славянския първоизточник, се нарича Иван Томко Марнавич (на латински Marnavitius, на хърватски Mrnavi’c – бел.авт.).


II. КРИТИКАТА НА ЖИТИЕТО ОТ ДЖЕЙМС БРАЙС

6. Твърди се, че Алемани е приемал правдивостта на житието, което заформя темата в статията на Брайс; тоест как Алемани е подтикнат да вярва в славянския произход на Юстиниан. Самият Брайс не споделя тази вяра. Той счита, че Vita Justiniani не заслужава никакво доверие. Не е лесна задача да се категоризират основанията за този скептицизъм.
Статията на Брайс е на 26 стр. и половина със ситен печатарски шрифт. От тях 6 страници и половина са с пръснати цитати от различни източници. Място, отговарящо на над 4 станици, се заема от библиографични и обяснителни бележки. Създава се цялостното впечатление за пъстра смесица от факти, мнения и недвусмислени намеци, плюс някои повторения и нелогични умозаключения. За да може читателят да придобие представа, в следващите пет параграфа ще предложим няколко извадки от статията, сбита версия на откритията на Брайс и някои наши забележки. След това ще обърнем внимание на фундаменталните изявления на Брайс и ще проверим тяхната валидност както от общоприетата гледна точка, така и в светлината на новите данни.

7. Според Брайс, босненският епископ бил “автор на родословия с фантазьорски или мошенически наклонности, който е толкова невеж за историята и етнологията, че твърди за готите – визиготите в Испания, а също и за остроготите – че са говорили на език като на сръбските славяни” [6]. Само в това изречение имаме двойно обвинение. Първо ни се казва, че Марнавич пише лъжи – какъв е авторът на родословия с мошенически наклонности, ако не лъжец? Второ, казва ни се, че Марнавич греши като отъждествява сръбския език с този на визиготите. Напълно убеден, че Марнавич е лъжец, при това от невежите, Брайс е затруднен да реши колко може да се вярва на твърдението на Марнавич относно оригиналното житие [7].
“Твърде вероятно е”, пише Брайс, “и в съзвучие с това, което знаем за други литературни фалшификации, Марнавич просто сам да е написал този славянски оригинал в манастира на планината Атон, за да си осигури правдоподобен исторически източник за своите легендарни приказки” [8]. Малко по-нататък той добавя: “Но от самия му текст ми се струва, че нещата са малко по-различни и подкрепят становището, че Марнавич е вярвал в съществуването на някакъв оригинал, който той е ползвал (като източник), но все пак твърде свободно.” [9]
Брайс прави сериозна отстъпка: не вижда мотив от страна на Марнавич да фалшифицира житието с цел печалба или по друга причина. От друга страна обаче, както сочи следният цитат, той мисли, че Марнавич може да е съставил житието за развлечение: “Възможно е, разбира се, макар и малко вероятно, Марнавич просто да е съставил небивалица, като е обединил в едно цяло няколко сведения от различни източници, които е припознал като един оригинал и го е локализирал на планината Атон.” [10]

8. И така, от нас се иска да повярваме, че Марнавич е бил лъжлив писател без мотиви, който твърди, че е виждал славянска биография на Юстиниан, която в действителност не съществува. Казва ни се, че Марнавич греши като приема за вярно, че готите (визиготите) в Испания са говорили славянски диалект, че славянско население е съществувало още през пети век от нашата ера в Тракия и Македония, че тези славяни са имали своя писменост.
С думите на Брайс това звучи така: “По времето на предполагаемия Богомил... някакво количество славяни може вече да са населявали земите на империята, в северна Македония и Тракия. Те обаче ще да са били в състояние на голяма примитивност, а езикът им не е бил сведен до писмена форма и векове по-късно. Голямата миграция, която е славянизирала страните на изток от Адриатика, е през първата половина на седми век; няма никакви сведения за славянски поселения в Призрен или Охрид или Ускиуб (Скопие – бел.авт.) толкова рано, като края на пети век.” [11]
За да ни убеди още повече, Брайс после обяснява, че оригиналната биография на Юстиниан не може да е писана по времето на предполагаемия Богомил, защото се твърдяло, че е писана със славянски букви, а те били измислени поне три века след времето на Юстиниан. Също така не било възможно съвременник на Юстиниан да ползва славянски език за литературни цели:
“Ако някога изобщо е имало житие на Юстиниан, писано по негово време от свещеник, то трябвало да е било съчинено на гръцки или латински, а славянската книга, претендираща да го съдържа (житието), може да е само превод от един от тези класически езици, направен много по-късно.” [12]
Колкото до имената Управда и Исток, Брайс признава, че те не са измислени от Марнавич. “Те са взети от по-ранен източник”, коментира той, “но всеки такъв източник е явно легендарен и без историческа стойност. Няма каквото и да било основание да се приема приписваният на Юстиниан славянски произход.” [13]

9. Казвайки тези неща и други подобни, Брайс пристъпва към обобщаване на онова, което той счита за свои открития, а именно:

i) Ръкописът от Барберини е житието, което Алемани приписва на “Теофил, учител на Юстиниан” и което по-късни автори са цитирали от него.

ii) Ръкописът от Барберини очевидно е извлечение от оригинал.

iii) Ръкописът от Барберини е написан от Марнавич.

iv) Съществуването на оригинала на планината Атон не може да се потвърди.

v) Няма нищо, което да сочи, че някога е живял учител на Юстиниан или епископ на
Сердика, който да се е казвал Богомил или Теофил. Идентифицирането на такава личност с историческия Домнио е своеволно и без основания. Още по-малко имаме основание да приемаме, че това съчинение е писано на планината Атон, както и че авторът е съвременник на Юстиниан.

vi) Ако допуснем, че има оригинал на Vita Justiniani на Атон, той не може да е писан по-рано от четиринайсти век.

vii) Легендите в житието може и да са по-стари, но колко по-стари, не може да се каже.

viii) Нито едно от твърденията в ръкописа не може да се потвърди от истински авторитет за исторически факт. Дори предположенията, основаващи се от дълго време върху вярата в цитатите на Алемани, че истинското име на Юстиниан е Управда и че е от славянски род, сега трябва да се считат за неоснователни. Има вероятност неговите роднини да са траки, а не славяни.


10. Читателят ще забележи, че в последното изречение Брайс говори за “вероятност” юстиниавото семейство да е от траки, а не славяни. Така Брайс намеква, че траките не са славяни, без да казва на своите читатели каква разлика вижда между двете. Неговата фразеология е нарочно премерена. Той допуска възможността, макар и малка, Юстиниан да е от славянско потекло, тъй като говори за вероятности. За него няма значение, че навсякъде преди това заявява, че “няма никакви основания да се приемат твърденията за славянски произход на Юстиниан”. Той не се замисля, че там, където “няма никакви основания”, не може да става въпрос за “вероятност”. Но Брайс прави нещо по-грозно от това да си противоречи.
Като професор по гражданско право, той е знаел, че човек без национална идентичност не е никаква личност. И той убива юстиниановата самоличност, като нястоява, че императорът може да е бил някакъв тракиец, надявайки се, че мнозина не знаят какво значи това и никой няма да се осмели да попита. Нашето изследване ще е съсредоточено върху точно това деяние.

11. Междувременно, внимателният читател, който е вникнал в осемте “открития”, не може да не е забелязал колко упорито Джеймс Брайс се опитва да измъкне последователни аргументи само от внимателния подбор на думите си. Разгледана отблизо, всяка от горните точки се оказва безсмислена или ирелевантна.

i) Житието може наистина да е единственият оцелял документ, касаещ тази тема. Въпросът не е дали е единствено или има други като него. Въпросът е дали е достоверно.

ii) и iii) Че житието е съкратена версия на по-подробен първоизточник, не е откритие на Брайс, след като самият Марнавич казва, че той и никой друг е написал резюмето.

iv) Няма нужда “да се потвърждава” каквото и да било за съществуването на първообраз на Vita Justiniani на планината Атон. Имаме категоричното уверение на Марнавич, че славянското житие е съществувало. Единственият въпрос е дали Марнавич е казал истината.

v) Същото важи и за съществуването на Теофил (Богомил). Марнавич идентифицира този човек с Домнио, който е историческа личност. Отново въпросът е дали можем или не можем да се доверим на тази идентификация.

vi) Оригиналното житие, ако въобще е съществувало, според Брайс не можело да е по-старо от четиринайсти век. Брайс не предлага никакви доказателства в подкрепа на думите си.

vii) Легендите в житието може и да са по-стари, казва Брайс, но колко по-стари, не е възможно да се каже. Марнавич не прави референции към легенди, а цитира факти, като подкрепя тези факти с подробности за дати и конкретни места. Скептицизмът на Брайс за автентичността на житието е основната причина да говори за легенди.

viii) Този подпараграф е представителен за цялостния начин на мислене на Брайс. Той иска от нас да приемем за “истински авторитети” в областта на историята само авторитетите, които са получили неговото лично одобрение. Също така Брайс иска да обявим за неоснователни цитатите на Алемани от житието, въпреки факта, че Алемани е познавал лично Марнавич и е бил в по-добра позиция да прецени неговата надеждност, отколкото е могъл да го стори Брайс 250 години по-късно, и въпреки възможността Алемани да е имал на разположение други данни, потвърждаващи житието. И накрая, откритието на Брайс, че Юстиниан е от тракийско потекло не е откритие изобщо, а многократно засвидетелстван факт.

С това обаче съвсем не приключваме дискусията, тя тепърва започва.

III. ВЪПРОСЪТ ЗА НАДЕЖДНОСТТА

12. Всички аргументи на Брайс, целящи да убедят читателите, че не трябва да обръщат внимание на житието, могат да се обобщят в две подточки:

i) Марнавич не е надежден автор

ii) грешки, които Марнавич уж е направил

Брайс започва като обещава доказателства, че Теофил/Богомил никога не е съществувал, а ако е съществувал, не е могъл да напише оригиналната биография на Юстиниан, заради което на житието не трябвало да се обръща внимание. Набрал набързо обороти, той внезапно обръща доводите си и ни казва, че на Марнавич не може да се вярва, следователно Теофил/Богомил не може да е съществувал и написал житието. За такава логика някои студенти ги късат на изпитите в гимназията. Преди да продължим
обаче нека видим защо правдоподобността на Марнавич има такъв нисък рейтинг.

13. Трябва да е ясно, че слаба надеждност в този контекст означава склонността, вменена на Марнавич, да казва умишлено неща, за които е знаел, че са неистини. В случаите, в които се предполага, че Марнавич е сгрешил, без да осъзнава грешката си, Брайс оттегля обвиненията си за нечестност, като засилва тези за невежество и заблуждения. В какво се изразява първото обвинение? Има няколко типа литературни измами. Фалшивите писма на Платон до Филип II Македонски, например, най-вероятно са съставени от хора, които са очаквали материални облаги от измамата. Има случаи, в които фалшификации се извършват за привличане на общественото внимание. Автор, който желае да обърнат внимание на някоя негова идея, може да припише тази идея на знаменитост, която вече не е между живите. След като новата идея почне да придобива известност, авторът обикновено е извънредно щастлив да признае авторството си.
Ситуацията е доста по-различна когато говорим за фалшификация на исторически документи. Тогава потенциалният фалшификатор трябва първо да се увери, че не си противоречи. Той трябва да е особено внимателен и да не противоречи на някое лесно достъпно автентично сведение, тъй като измамата лесно ще бъде разкрита. Потенциалният фалшификатор трябва да има основания да мисли, че няма да изскочи ненадейно свидетелство, което да го инкриминира преди да е постигнал целите на злодеянието си. Разполагаме с наскорошен пример за изникването на такова свидетелство.
Менандър, известен тракийски драматург, който е живял в Атина и е писал на гръцки, е починал три века преди нашата ера. Считаше се, че от неговите сто и няколко комедии нито една не е достигнала до наши дни в своята цялост. Неочаквано през 1958 се появи един папирус в Женева, Швейцария, съдържащ цялата “Dyscolos” – комедия, от която бяха запазени само фрагменти дотогава. Как точно е направено откритието, не бе обяснено задоволително, но автентичността на ръкописа е извън съмнение.
Ако някой преди 1958 се бе опитал да пусне на пазара фалшификация на “Dyscolos”, той щеше да бъде уличен. Фалшификаторите по правило са повече от посредствени хора – както по интелект, така и по умения - и биха се изкушили да действат, само ако опасността от издънка граничи с нулата.
Няма никаква причина да мислим, че Марнавич не е бил наясно с тези неща. Той често е работил със стари ръкописи. Той лично е изкарал наяве един ценен оцветен манускрипт, “Манасиевата хроника”. Не може да не е бил запознат с това, колко лесно се изобличава фалшификатор при внезапната появата на доскоро неизвестен материал.

a) свидетелските показания

14.Така стоят нещата и все пак Брайс иска да му повярваме, че Марнавич е бил лъжлив писател. Как обвинителят доказва нападките си? Вика си свидетел: Константин Йосиф Иречек. Отговаряйки на запитване от Брайс, Иречек пише, че на Марнавич не може да се има доверие, а Брайс приема съвета. Как обаче Иречек доказва, че Марнавич не заслужава доверие? Никак.
Той просто е чел статия, в която се подхвърлят намеци за надеждността на Марнавич като автор, без да има посочени доказателства, че последният някога е фалшифицирал документи. Иречек обаче се е хванал на намеците, въобразил си е още малко и е заразил Брайс със съмненията си.

15. За известен учен като Иречек подобна постъпка си е направо гаф, при това не първата. В своята книга “Geschichte der Bulgaren” [14] Иречек казва, че южният дял на Стара планина, близо до Черно море, се наричал Vodo-Balkan или Mateyska Planina (стр. 11). Това обаче не е вярно. Истинското име е Sakar Balkan (на турски “суха/безплодна планина”). Северният дял Иречек отново погрешно нарича Kucuk Balkan, вместо Chatal Balkan (вилообразна планина). Цялата Стара планина, според него, била наречена от турците Chodza Balkan. Това е погрешно в три аспекта. На първо място, на турски цялата планина се нарича просто Балкан. На второ място, името Kodza Balkan (означаващо Голяма планина) се отнася само за централния дял. И трето, правилното изписване е Kodza, а не Chodza, тъй като последното има значение на мюсюлмански свещеник.
Изниква въпросът: Ако Иречек може толкова да се бърка по отношение на големите планини, колко може да греши когато става дума за оценяването на личността, мъдростта и познанията на Иван Томко Марнавич, който вече е бил починал от повече от две столетия?
Иречек издава своята “Geschichte der Bulgaren” на 22-годишна възраст. Падал си е импулсивно хлапе и, като такова, особено податливо на грешки. Всичко, което е писал, трябва винаги да се проверява. Джеймс Брайс не е взел тази предпазна мярка.

16. Статията, която е чел Иречек и която му е изградила мнението, че на Марнавич не трябва да се вярва, е написана от Армин Павич [15]. Все пак Павич само изразява скептицизма си относно определени документи, които не е виждал, но Марнавич твърди, че е намерил и на тяхна основа е написал своето родословие. За документи, с които не разполагаме, хората могат да мислят каквото си пожелаят. Едни могат да изберат да вярват, че тези документи никога не са съществували и че не доказват сведенията, с които се свързват. Други могат да изберат да вярват, че документите са изгубени и че биха могли да бъдат намерени един ден, или пък че са безвъзвратно унищожени.
Същественото, което ни интересува в случая, е, че нито Брайс, нито Иречек, нито Павич, успяват да хванат Марнавич в противоречие или в опит да прокара очевидна неистина. От статията на Павич си личи, че той на свой ред е бил повлиян от друг прочут автор, а именно Алберто Фортис.
Фортис обвинява Марнавич, че е присвоил и публикувал под свое име ръкопис на покойния епископ Антонио Веранцио (известен още като Antun Vrancic).

17. И така, подозрението върху Марнавич е изтъкано от възможно най-слабите конци. Брайс ни казва, че Марнавич е фалшификатор, защото Иречек така му бил казал. Иречек мислел така, защото Павич го намекнал. А Павич го предположил, защото Алберто Фортис смятал така. Каква валидност може да има такава поредица от сапунени мехури?
Кой е Алберто Фортис? От “Biographie universelle ancienne et moderne” на Michaud научаваме, че той е роден във Виена през 1740. Бил много старателен, със солидни възгледи, се изброява в “Biographie”, имал развинтено въображение и си падал ерудит. Онези, които не го обичали, го имали за склонен към прибързани постъпки и нелюбезен. Той напуснал Августинския орден и станал нещо като странстващ философ. Според “Biographie”, е “трудно да се изброят темите на този писател, чиято мисъл прехвърча от един въпрос към друг...”.
Фортис прекарал по-голямата част от живота си във Венеция, където създавал впечатление на фустогонец. През 1801 е назначен за началник на Болонската библиотека. Той остава там до смъртта си през 1805.
Виждаме, че Фортис е роден повече от столетие след смъртта на Марнавич. Не знаем дали е посещавал Рим и ако го е правил, кога, за колко дълго и по каква причина. В онези дни не е имало голяма любов между Венеция и Рим. Във Венеция е била популярна поговорката: Първо венецианци, после християни. (Siamo Veneziani, poi Christiani.)
Марнавич е бил римски гражданин и храненик на йезуитите. Той е живял известно време във Венеция, след като завършил първия етап от своята кариера, но въпреки това, венецианците се възпротивили на повишението му в духовната йерархия. Фортис е бил венецианец. За него вероятно е било достатъчно да чуе, че ръкопис на Веранцио е в обсега на Марнавич, за да почне да го подозира в кражба.
Както и да е, защо Веранцио (1504-1573) не е публикувал своята собствена книга? Коя е причината да остави единадесет непубликувани ръкописи след смъртта си? Дали не е защото някога е бил в двора на Хенри VIII от Англия (1535) или пък защото е познавал Еразм и Меланхтон – все връзки, които са могли да имат забавящ ефект за получаването на imprimatur (лат.: разрешение за печатане, одобрение – бел.пр.) от Рим? Вярно е, че Веранцио го назначават за кардинал, но това се е случило броени дни преди смъртта му, когато вече не е бил в състояние да направи каквито и да било добрини или злини! Как да сме сигурни, че книгата му е щяла да види бял свят в смутните времена на Трийсетгодишната война, ако Марнавич не се е поинтересувал от нея? Какво може да ни убеди, че Марнавич не е намерил за необходимо да цензурира неудобните пасажи от текста и да замени името на автора със своето, за да получи необходимото разрешение да публикува книгата на Веранцио?

18. Иречек твърди, че Марнавич е изфабрикувал родословието си на базата на фалшиви документи. Джеймс Брайс е бил в изгодна позиция да провери дали това наистина е било така. Родословието се разпростира в големи детайли на 56-странична книга ин кварто, озаглавена “Indicia Vetustasis et Nobilitatis Familia Marciae” и публикувана от печатница на Ватикана през 1632. Брайс е познавал тази книга или е знаел за нея, след като я е споменал сред други издания на Марнавич, описани в бележка 17 към статията му в “English Historical Review”. Той е могъл да прочете тази книга и да каже на читателите си становището си относно нейното съдържание.
Както ще се уверим, съдържанието на “Indicia Vetustasis” е показателно. Ако Брайс беше прочел тази книга, може би щеше да мисли другояче за надеждността на Марнавич. Брайс обаче не говори нищо за “Indicia Vetustasis” и очевидно намира за по-удобно да повтаря и перифразира казаното от Иречек в подкрепа на неговата теза. Покрай обединените злобни нападки, отправени от Брайс и неговите предшественици и съмишленици, целящи да се хвърли съмнение върху Марнавич, се изплъзва основното в случая: то е, че предполагаемото измислено родословие на босненския епископ няма абсолютно нищо общо с житието на Юстиниан. Никой от тях, изглежда, не забелязва, че дори да можеше да се докаже, че Марнавич е съставил родословието си на базата на фалшиви документи, това само би доказало, че той е бил способен да извърши фалшификация, което отново не доказва, че непременно е подправил и “Vita Justiniani”. Понякога и опитните лъжци, ако изобщо можем да причислим към тях Марнавич, могат да казват истината.
“Видях житието”, казва Марнавич. “Не вярвам”, казва Брайс.
На кого да вярваме ние? Само за да угодим на Джеймс Брайс, ние не бихме заявили, че Юстиниан никога не е имал учител, че неговото име не може да е било Богомил (Теофил), че този Богомил не може да е написал биографията на Юстиниан, че каквото е написал не може да е вярно и че такъв ръкопис не може да е съхраняван на планината Атон – една славянска земя отвсякъде! Въпросът с надеждността на Марнавич добре е повдигнат от Брайс, Иречек, Павич и Фортис, но те не му дават убедителен отговор.

b) В търсене на фактите

19. Брайс приема, че ръкописът от Барберини не е бил предназначен за публикуване. Така е, само един поглед върху житието е достатъчен да ни убеди, че Марнавич не е написал латинското резюме за широка публика и че не го е сътворил за лично удоволствие. Ако не беше така, той не би имал причина да ограничи биографията до първите 30 години на юстиниановото imperium. Все пак има достатъчно други важни моменти, които можеха да се споменат, като края на войните и смъртта на императрица Теодора. Нещо повече, щеше да е много по-лесно за него да си напише историята в един последователен текст.
Вместо това, той си прави труда да пише резюме, като изрично го определя като такова. После добавя собствените си пояснения, подчертавайки, че са негови. Марнавич очевидно е разполагал и с други източници, а не само с оригиналното славянско житие. Например Теофил/Богомил, който в своята книга е описал живота на Юстиниан, доколкото му е било възможно, вероятно е починал много години преди смъртта на Юстиниан. Богомил със сигурност не е могъл да каже в житието, че собственото му тяло е погребано в църквата “Света София” в Сердика. Нито пък Богомил е можел да опише ковчега, в който са положили собственото му тяло. Всичко това обаче е информация, която се предоставя от Марнавич и която той явно е намерил в други източници, които днес не съществуват. Добавената информация към латинското резюме е била за допълнителна помощ на получателя на това резюме. Кой е бил този получател?
Брайс ни казва, че в долната част на последната страница от манускрипта има думи, написани с различен почерк от този на останалия текст:

ad Procopium Alemannus, f.9
(а малко по-долу)
missum ab urbe.


Както ще видим (приложения 10 и 12), тези думи сочат към възможно обяснение, което Брайс можеше да потвърди, ако се беше сетил за него. А именно, че Alemannus (Алемани), който е открил "Anecdota" на Прокопий, вероятно също така е притежавал и оригиналния славянски ръкопис на житието, или негов препис, който е разбирал само повърхностно. Затова е била и молбата към Марнавич да му изготви резюме на книгата на латински. Ако това е било така, Марнавич сигурно е забелязал няколко места, които са могли да объркат незапознатия със славянската история читател. Затова е добавил необходимите пояснения.
Брайс обаче не си е направил труда да издири книгите, оставени от Алемани, или поне да потърси къде са отнесени след смъртта на Алемани.

20. Вместо това, той е побързал да провери някои други факти, споменати в житието или свързани с него. Той е научил, че през 1603 година Марнавич е написал книга, озаглавена “De Caesaribus Illyricis”, за която се предполага, че е съдържала ценна информация [16]. И така, когато той посетил Рагуза – защо точно Рагуза? – Брайс разпитал за тази книга, която не можела да се намери на друго място. Казали му, че творбата вероятно е изпратена в Будапеща [17]. Брайс го приел за задоволителен отговор, макар че е можел да научи, че по същото време Josip Gelcic от Рагуза е разпространил известие, че притежава ръкописа.
Също така Брайс никъде не допуска възможното изчезване на книги през жестокия период на кръвопролития и палежи (1618-164image, когато само в град Градец, според твърденията, цели 20 хиляди еретически книги са били унищожени. (виж приложение 2)

21. Библиографията на Марнавич включва поне 15 различни литературни произведения на латински, италиански и хърватски. Днес (1971) човек трябва да претършува всички библиотеки на Европа и Америка, за да се добие с неколцина от заглавията от списъка. Те не са били по-лесни за откриване и преди 80 години. Брайс не се е запитал защо толкова много книги на епископ и почетен гражданин на Рим са станали почти неоткриваеми и защо гробът на Марнавич не е известен. И най-малкият опит да се установи какво се е случило с тези книги щеше да е от голяма полза!
Според Иван Кукульевич [18] – хърватски учен от деветнайсти век – в библиотеката на Рицарите на Малта е имало манускрипт на Марнавич, озаглавен “Discorso sopra il Priorato della Wrana del Ordine Gerosolomitano”.
Наскоро направих запитване към въпросната библиотека в Рим. Отговорът от 3 юли 1971 гласи следното:

Nous avons le regret de vous informer que notre Bibliotheque ne possede aucun ouvrage de Ivan Tomko Marnavich (Marnavitius) et que nous sommes (sic) pas a meme de vous donner des renseignements a ce sujet.
(Съжаляваме, че трябва да ви информираме, че нашата библиотека не притежава никакви книги на Иван Томко Марнавич (Марнавитий) и че не можем да ви предложим никаква информация по темата.)

И така, книга, която Кукульевич ни казва, че е била там, е изчезнала. Неспособността на Рицарите на Малта да предложат книги на Марнавич е, меко казано, озадачаваща. Те трябва да са притежавали поне една книга, а именно “Indicia Vetustatis”, която авторът е посветил на своя братовчед Фаркас (Лупус) – член на ордена. Нещо повече. Фердо Шишич ни казва (1901), че самият Марнавич е станал рицар на Малта през 1632. По едно или друго време тази книга е била в библиотеката на ордена. Къде е сега?
Може би никога няма да научим кога и как книги като “Indicia Vetustatis” изчезват от полиците, на които някога са стояли. Във всеки случай тяхното необяснимо и срамно изпаряване трябва да ни подскаже, че и други книги, като източниците на Марнавич, може също да са изчезнали. Вместо да спре и да се замисли над тези неща, Брайс вика на помощ още един експерт – сър Артър Еванс в Македония.

22. По молба на Брайс сър Артър Еванс посещава Атон, но не открива и следа от Vita Justiniani. Не се споменава кога, къде и колко усърдно сър Артър Еванс е търсил ръкописа. Всъщност, дори нямаме доказателства, че е изобщо го е търсил. Знаем само, че на Брайс така му е казано. Подлата ни забележка не е без основание.
Това, което Леонард Палмър разкрива в наскорошна книга [19] определено разклаща вярата ни в работните навици и усърдността на сър Артър Еванс. Може би той просто е надникнал в библиотеката на манастир в Атон. Може да е търсил в погрешния манастир. Може да е говорил с погрешните хора. Може и да е бил подведен умишлено. Във всеки случай, точно тогава по-голяма грижа на Еванс със сигурност са били бъдещите му разкопки в Крит, отколкото славянските ръкописи в Македония.
Колкото и старание да е положил Еванс в издирването, неспособността му да намери даден ръкопис определено не доказва, че Марнавич не го е виждал или че копие от него не е било налично сред книгите на Алемани. (виж приложение 12.)

23. Брайс е правил и друга справка при Н.Р. О’Конър, британски представител в София, от когото е поискал да провери по кое време е построена църквата “Света София”. Следното е извадка от доклада, който е изпратил О’Конър:

“Руините на старата катедрала “Св. София” са върху тези на по-малка църква, носила същото име, за която се твърди, че е била построена през шести век от Юстиниан. Местните предания потвърждават тези исторически данни и добавят, че след като жената на Юстиниан получила облекчение при идването си за лечение в Сердика, императорът издигнал въпросната църква.” [20]

Докладът на О’Конър е в унисон с това, което знаем за двата века и половина, които последват пренасянето на имперската столица от Рим в Константинопол. Този период се свързва със засилено строене на църкви в югоизточна Европа. Църквата “Свети Георги”, която стои до днес в сърцевината на модерна София, е датирана към четвърти век. Руините на старата църква в Несебър на Черно море са датирани към пети век. От шести век е църквата на Джанавар тепе край Варна. Южно от Пловдив, край село Перущица, се натъкваме на впечатляващите останки от Червената църква, построена през шести век или по-рано.
Защо Юстиниан да не е построил църквата в София, както пише О’Конър? София, която тогава се е казвала Сердика, е била знаменит град. Твърди се, че Константин повече от веднъж е възкликвал: “Serdica mea Roma est!” Също така София е прочута с минералните си извори, които ежегодно привличат хиляди хора, търсещи облекчение на своите болежки. Императрица Теодора вероятно е сторила същото.
Брайс цитира доклада на О’Конър дословно, след което го забравя. Без никакво двоумение той се присъединява към мнението на Иречек, че църквата "Света София" е построена през единадесети век, за което Иречек отново греши, както ще видим по-нататък.

24. Едно престъплението не престава да бъде такова, само защото доказателствата за него са унищожени. Един исторически факт не престава да бъде такъв, само защото писмените свидетелства за него вече не могат да се намерят. Би било софистика да се спори, че Джеймс Брайс никога не е съществувал, защото никой не може да докаже, че е заченат. Нямаме право да наричаме Иван Кукульевич лъжлив писател, защото е видял в библиотеката на Малтийските рицари една книга, която вече не е там. Никой не може да нарича Марнавич фалшификатор, само защото ръкописът, който е видял в началото на седемнайсти век, днес не може да бъде издирен. Че Марнавич е говорил истината, се потвърждава от много факти, но и от следните две събития.
Към края на своя живот той открива българска версия на Манасиевата хроника от 14 век. Той моли кардинал Барберини за разрешение да публикува красивия манускрипт. Очевидно към действия не се е пристъпило достатъчно бързо. Марнавич умира, а ръкописът потъва в забрава, която трае до времето на Йосиф Асемани, който го публикува 175 години след първоначалното му откриване [21]. Ако и този ръкопис беше изчезнал междувременно, Брайс щеше да се помъчи да го открие, а след неуспеха на издирването щеше да има още една причина да не вярва на Марнавич.
Второто събитие засяга друг писател от седемнайсти век, Джакомо ди Пиетро Лукари. Лукари твърди, че е виждал в България една хроника (“diadario”), в която Юстин и Юстиниан, и двамата, са наречени със славянското име Управда. [22] (Юстиниан очевидно е умалително на Юстин – бел.авт.)
Ако Лукари е можел да види такава книга в България, няма причина и Марнавич да не е можел да види друга подобна, да речем оригиналното житие, от което е направил резюмето на латински, съхранявано в библиотеката на Барберини.
Брайс само упоменава изявлението на Лукари, без да го коментира или да ни занимава с надеждността на самия Лукари. (виж приложение 3.)

25. Както споменахме, Брайс не е успял да намери копие на “De Caesaribus Illyricis” в Рагуза, един факт, който той правдиво предава. Той обаче не казва нищо за периодичния “Bulletino di archeologia e storia dalmata” (Spalato, 1880, No.9, p. 132-135), в който ясно се посочва къде може да се намери копие на ръкописа “De Caesaribus Illyricis”. Заглавието на въпросната статия е Esemplare di un manoscritto di G.T. Marnavic presso il prof. G. Gelcich a Ragusa*.
Сър Артър Еванс не е намерил първообраза на Vita Justiniani в Атон, но и самият Брайс не го потърсил сред книжата, оставени от Алемани. Търсенето в София обаче дава подкрепа на написаното от Марнавич в неговото резюме на оригиналното житие.
За пореден път оставаме без доказателства, че Марнавич си противоречи или е в противоречие на установен факт. Все още нямаме основание, върху което да обвиним Марнавич, че е измислил житието. Теофил, наставник на Юстиниан и автор на оригинала, не е доказано измислен персонаж. Обвиненията на Брайс са класически пример за reductio ad ignorantiam**, заради което дължи на читателите си reductio ad absurdum***.

* В бележка 110 към своя статия от 1901 Фердо Шишич казва, че Bulletino погрешно сочи годината като 1882. Според д-р Марин Тадин от Париж, Франция, оригиналът на De Caesaribus е в Zemaljski Muzej, Сараево. – б.авт.
** невежество; *** извинение – б.пр.


ПЪРВА ЧАСТ
IV. ПРЕДПОЛАГАЕМИТЕ ГРЕШКИ НА ЕПИСКОП МАРНАВИЧ


26. Какви са грешките, за които Брайс и Иречек критикуват Марнавич? Трябва да ги видим и преценим. Възможно е босненският епископ да е сътворил такива сериозни фактологически грешки, че отхвърлянето на житието да е оправдано, но не защото вярваме, че е измислено от Марнавич, а заради неговата погрешност. Преди да пристъпим към преценката на тези специфични “грешки” можем основателно да се запитаме: кой от двамата, Марнавич или Брайс, е бил по-компетентен учен и по-малко склонен към грешки?

27. Иван Томко Марнавич е роден в Шибеник, тогава под венецианска власт, на 7 февруари 1580 година. Той е образован от йезуитите в Рим, където се присъединява към ордена на Барнабитите. През 1622 е назначен за архиепископ в Загреб; през 1631 става епископ на Босна. През същата година получава почетна грамота, с която е направен гражданин на Рим. По този случай е описан като доктор по теология, апостолска протонотария и упълномощен от папата реформатор на свещените книги на илирийски език. Босненският епископ е изпращан от папа Урбан VIII (1623-1644) на духовнически мисии. Излишно е да се упоменава, че е бил експерт в областта на славянската литература. Умира на 1 април 1637 година. Ако Павич е предположил правилно, Марнавич трябва да е бил погребан в църквата "Свети Йероним" в Рим, въпреки че за гроба му там не се знае нищо. От друга страна, Фердо Шишич мисли, че Марнавич вероятно е починал във Виена.

28. Колкото до Джеймс Брайс, той е роден през 1838 в Белфаст, северна Ирландия. Учил е в Глазгоу и Оксфорд. Следва право в Хайделберг, Германия. По-късно е избран в Камарата на общините, на която става говорител преди да се прехвърли в Камарата на лордовете като виконт. За шест години (1907-1913) е бил британски посланик във Вашингтон. Пътувал е в Южна Америка, Франция, Италия, Мала Азия и Южна Юфрика, и пише различни репортажи за пътуванията и наблюденията си. Никога не е посещавал планината Атон или друга славянска територия, освен град Рагуза. Признава, че не владее никакъв славянски език. Не е възможно да се определи кое го е накарало да мисли, че е компетентен да пише за ранната славянска история, ако не броим факта, че той открива ръкописа от Барберини при посещението си в Рим през 1883.

29. Като съпоставим двете кратки биографии, е основателно да мислим, че Марнавич е бил по-квалифициран и в по-добра позиция да се занимава с тема като житието на Юстиниан, отколкото виконт Брайс. Но компетентността не е достатъчна гаранция срещу грешки. Читателят има право да знае какви големи прегрешения се приписват на Марнавич от неговите критици. Ние вече ги споменахме в параграф 8. За улеснение ще ги повторим отново като подточки:

i) Марнавич погрешно е мислил, че визиготите в Испания са говорили славянски език.

ii) Според него, многобройни и многолюдни славянски общности са съществували на Балканския полуостров през шести век или по-рано, докато Брайс е “знаел”, че полуостровът не е бил славянизиран преди седми век.

iii) Твърдейки, че е виждал славянски ръкопис от шести век, а именно житието, Марнавич погрешно допуска, че през шести век славянските народи са имали писменост, докато Брайс е “знаел”, че са нямали.


Всяка една от тези предполагаеми грешки заслужава внимателно разглеждане.

a) Славяноезичните готи

30. През юни на 251 г. н.е., както се вярва, римска войска попада на засада и е пометена в близост до град Абрит, недалеч от черноморския бряг. Император Деций и синът му, които са били пълководците, също загиват. Лактантий (Lactantius) ни разказва, че “варварите”, които разбили римската армия, били карпите [23]. Част от този народ счел за необходимо да прекоси Дунава и да се противопостави на римската власт, която Деций се опитал да наложи с катастрофални за него последици.
Същото събитие се описва от Йордан с малко по-различни термини. Както изглежда, Острогота, цар на готите, “предвождал триста хиляди въоръжени мъже, имайки за съюзници в тази война част от тайфалите и астрингите, а също три хиляди от карпите, един народ винаги готов за война и често враждебен към римляните” [24]. Готите обсадили и превзели град Филипопол. Неспособни да удържат града, те предприели отстъпление назад, а на Деций му хрумнала фаталната идея да ги преследва и атакува. Ако приемем, че Лактантий е знаел какво говори, от неговия разказ можем да направим заключението, че карпите и готите са били съседи и че са сродни. Лактантий, разбира се, е знаел много добре какво пише. Като близък на Константин Велики и учител на най-големия му син Крисп, Лактантий несъмнено е имал достъп до имперските архиви. Когато казва карпи, той е имал предвид карпите или народът, който е живял при Карпатите, където по всяка вероятност са били домовете и на повечето готи. Част от карпите били избити през 3 век от Диоклетиан и Константий Хлор. Други били преселени в Панония. Но техните родственици готите като цяло останали там, където били по-рано, оставяйки неизяснени въпроси за модерните историци.

31. Що за хора са били тези готи? Какви са били техните обичаи, тяхната религия, езикът им? Всички автори преди седемнайсти век са съгласни, че готите, гепидите и вандалите са различни клонове на един народ. В по-стари времена им викали с общото название гети. Поради причини, които са обяснени в приложение 4, от началото на трети век нататък името Готи започва да се налага за повечето от гетските народи. Обичаите на гетите са били известни на учените, които са могли да четат гръцки, тъй като Херодот ги описва в четвърта и пета книга на своята “История”. Друг клон на този народ са даките, които са живеели по горното течение на Дунав. След походите на Траян в Трансилвания тези даки са станали добре познати на римляните и името им започнало да се дава и на родствениците им по-далеч на изток. Страбон ни казва, че даките и гетите говорят един и същ език, а Дио Касий (Dio Cassius) пише:
“Аз наричам тези хора даки, името, което ползват самите жители, а също и римляните, въпреки че знам, че някои гръцки писатели, правилно или не, ги наричат гети; онези гети, които аз лично познавам, живеят отвъд Хемус, по Истера (Дунава – бел.авт.).” [25]
Около век по-късно Павел Орозий (Paolo Orosius) написва своите седем книги срещу езичниците, в които описва просторните земи на север от Дунав. “На изток”, казва той, “е Алания; в центъра е Дакия, където също е Готия; след това е Германия, където суебите държат най-голямата част.” [26] Някои от обитателите на тази Готия са въведени в християнската религия от епископ Улфила по времето на Константин Велики. Това предизвиква разединение между готите и гонения, затова християните са принудени да потърсят убежище на южния бряг на Дунав – в Мизия и Тракия. Именно тези са гоненията в Готия, които Свети Августин отбелязва в своята книга “Божия град”. Той е чул за тях от християнски “братя, които тогава били момчета”. [27]
До самия край на дванайсти век тази Готия е била област на Русия. Творбата “Слово за похода на Игор”, написана, както се вярва, скоро след 1185 година, не оставя никакво съмнение за мястото на картата, където е можела да се намери тази държава. Анонимният поет е написал:
“Белите готски моми запяха на брега на морето синьо; подрънквайки руско злато, те пееха...”
Морето там действително е било синьо, но неговото име е Черно море, а описаните брегове са тези между устието на Дунав и устието на Днепър.

32. Покръстените готи, които се заселили на юг от Дунав, останали там заедно до времето на император Зено, който ги подтикнал да заминат за Италия. И така, една част от тях, водена от Теодорик (Федорик), син на Маламир, тръгнала по суша покрай Адриатическо море, стигнала Италия, където се установила във и покрай град Равена.
В средата на шести век потомците на тези готи били принудени да напуснат Италия и да се установят в Южна Галия и Испания. През всичкото това време готите запазили своя език – както тези, които са се преселили, така и онези, които останали на Балканите. Прокопий разказва как един ден битката се водила с редуващи се настъпления и отстъпления пред стените на Рим, а римляните и готите един след друг изпопадали в дълбока яма, от която не могли да се измъкнат. За да се спасят, враговете се споразумели. Всеки от тях започнал да вика за помощ на своя език. Накрая някакви готи дошли до ямата и ги извадили, след което, както се били договорили, всички се завърнали при своята си група.
Знаем, че готите, които се заселили в Цариград (Константинопол), са имали за дълго време собствени църкви, в които се е отслужвала литургия на готски език. Не може да има никакво съмнение, че тези готи, които са останали в пределите на праземите си или в Мизия, са продължили да говорят на езика на своите предци. Например Беса – изтъкнат генерал в армията на Юстиниан – е владеел готския език. Той е бил “гот по произход, от онези, които някога живееха в Тракия и не биха последвали Теодорик, когато той отведе готския народ в Италия.” [29]

33. Историята на вандалите почти преповтаря тази на готите, техните едноплеменници. Вандалите, казва Прокопий, “живеещи край Меотидското езеро (Азовско море – бел.авт.), бяха подгонени от глад и поеха към страната на германците, които сега се наричат франки, и реката Рейн...” [30] По-късно те поели към Испания под водачеството на Годигискъл с позволението на Хонорий, император на Западната империя. Но не всички го сторили. “Когато първоначално вандалите бяха притиснати от глада и се канеха да напуснат бащините си земи, мнозина се възпротивиха и бяха оставени, тъй като нямаха желание да следват Годигискъл.” [31]
И така, някои вандали също останали в родината си. Миграцията на запад на готи и вандали изглежда като това, което наистина е била – колонизация. Това би обяснило, например, защо четем, че готите “опустошили земите на германците, които сега франките владеят”, което станало още по времето на Сула – тоест през първи век пр. Хр.
Всеки, поел от Дунава към Испания, трябва да премине през “земята на германците”. Нищо чудно някъде тогава да е основан и град Gotha в Германия. Ще е още по-интересно да узнаем дали тези готи имат нещо общо с рутените, с които Юлий Цезар се сблъскал в Галия, тъй като с името Рутени са били известни украинците сред германците.

34. Тези факти – че готи, вандали и гепиди са били единоплеменни, че са говорили един език и че са основавали колонии в южна и западна Европа – никога не са описвани изчерпателно в оцелелите източници, въпреки че се споменават по такъв начин, че не оставят съмнение, че е било точно така.
Ето например какво какво казва Никифор Калист:

“През онези дни няколко многобройни готски народи се разпростираха нашир и надлъж северно от Дунав. Сред тях четири бяха особено известни със своята справедливост: готите, визиготите, гепидите и вандалите. Те не можеха да бъдат различени едни от други, освен по имената им. Всички те говореха един език и имаха еднакви обичаи, и бяха последователи на презряното учение на Арий...” [33]

Кои учения са презрени и кои не са, е въпрос на лично мнение. Това, което е сигурно, е, че Калист, който е починал през 1375, е повторил почти дума по дума един пасаж от Анастасий Библиотекар:

Erant autem Gothi tunc et gentes multae et maximae, trans Danubium in Hyperboreis locis inhabitantes, ex quibus rationabiliores quatuor sunt, Gothi scilicet et Hypogothi, Gipedes et Vandali, nomen tantum et nihil aliud mutantes, unaque lingua utentes.
(Някога готите се състояха от много и многобройни народи, които живееха в северните страни отвъд Дунава; четири от тях бяха особено цивилизовани, а именно готите, малките готи, гепидите и вандалите, различаващи се само по име и нищо друго, и говорещи един и същ език.)[34]

Любопитно е да се отбележи името Хипоготи, тоест Малки готи, което наподобява съвременното разделяне на руснаци и Малки руснаци или украинци.
Между другото, изразните средства на Анастасий Библиотекар звучат като онова, което четем при Прокопий, написано четири века по-рано:

“Имаше много готски народи в старо време, както и в наши дни, но най големите и важните от всички са готите, вандалите, визиготите и гепидите. В антични времена обаче те бяха наричани сауромати и меланхлени; имаше и някои, които наричаха тези народи гетски.” [35]

Малко по-нататък Прокопий продължава: “...всички те имат бели тела и светли коси, и са високи и красиви на вид, и спазват едни и същи закони, и служат на една религия. Всички те принадлежат към арианската вяра и говорят на един език, наречен готски; струва ми се, че всички те са произлезли по начало от едно племе, а по-късно са отличавани според тези, които са предвождали всяка от групите.”

35. Значимостта на тези етнически връзки не е убягнала от вниманието на всички историци. Например Йохан Магнус, изтъкнат писател от петнайсти век, отбелязва съвсем точно:

Proinde nisi prudens lector animadvertit Gothos et Gethas eundem esse populum, ipsosque a devictis Getibus quandoque Scythas quandoque Cimerios, vel Thraces nuncupatos, numquam Gothicas vel Scythicas historias intelleget.
(В заключение, ако внимателният читател не забележи, че готите и гетите са едно и също, и че при някои победи на гетите те са наричани понякога скити и понякога кимерийци или тракийци, той (читателят) никога няма да разбере готската или скитската история.) [36]

Че гетите са били велик тракийски народ, е обяснено още от Херодот [37].
Тази тъждественост:
траки = гети = даки = готи = вандали,
помага да се разберат иначе объркващите сведения на някои средновековни автори. Тези народи са говорили един език, имали са една и съща религия и много сходни традиции, макар че поради обширните територии, които са обитавали, по-отдалечените едни от други са имали и известни културни и икономически различия, а също и различни имена. Затова Теофан не е сгрешил като е казал:

“Тази година (497 н.е. – бел.авт.) армия, състояща се от готи, беси и други тракийски народи, бе изпратена от император Анастасий да бъде на разположение на Ареобинд, син на Дагалайф, който беше губернатор и префект на Изтока...” [38]

Теофан нарича и готите, и бесите тракийски народи, каквито са били – готите са живеeли северно от Хемус, а бесите на юг от планината.
Родствеността на готите и вандалите отново е фактът, който обяснява защо през 1680 година красивата и умна Христина (Christine) e била титулувана кралица на шведи, готи и вандали [39]. По същото време Швеция контролира северните части на централна Европа, както и бреговете на Балтийско море. От “Heimskringla” на Снори Стурулсон научаваме, че през тринайсти век Gaut-ите в тези земи били доста многобройни.

36. Снори Стурулсон не е единственият автор, който се отклонява от стандартизираното изписване Goth-и. През 1613 в Cologny, недалеч от Женева, е открита увлекателната творба “Tresor de l’histoire des langues de cest univers”. Авторът, Клод Дюре, е вплел в смайващата си книга няколко недействителни истории, но също така и ценна информация, включваща една глава за Gothz-ите. Откъде идва това ново изписване? Дюре не го пояснява, но причината не е трудна за отгатване. Някакви Gotz-и все още живеели в Карпатските планини. В тази част на Европа “g” е веларна съгласна. Думата Gotz съответно се произнася Hotz. От последното се извежда умалителната форма Hotzul или Hutzul. Тези Hutzul-и съществуват и до днес, те са колоритен, упорит и енергичен украински народ, говорещ на славянски диалект, който в западна Украйна, а също и в Румъния, е отбелязан в официалните статистики под името Hutz.
Може би не е просто съвпадение, че малко по на изток от Карпатите се намира град Gotin, на кирилица Хотин. Там е и земята, която Марко Поло през 1307 година нарича Gutia или Gucia и която, казва той, е едната от страните, покорени от Sain, хан на западните татари. Завладяването трябва да е станало около 1170 г
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ




Гласувай:
2



1. sparotok - !
28.12.2011 01:15
Това е една прекрасна работа!
цитирай
2. demokrat63 - Чак сега видях, че съм качил 1/4 от ...
28.12.2011 10:28
Чак сега видях, че съм качил 1/4 от творбата му, за което се извинявам. Фактите са направо потресяващи, а приложенията - прекрасни. Качвм и останалата част.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: demokrat63
Категория: Политика
Прочетен: 500028
Постинги: 103
Коментари: 430
Гласове: 351
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031