Прочетен: 1541 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 28.12.2011 10:45
37. Славянските народи са непогрешимо идентифицирани с древните гети от Симоката – египетски историк от седми век, който е писал на гръцки. Ще се връщаме на него и по-нататък. В тази връзка ще отбележим, че мнозина от по-късните автори, писали през различни времена и на различни места, идентифицират и готите, и вандалите със славяните. Например Томас Спалатенсис (роден през 1200 г.) казва за едни събития следното, което предизвиква тежки предразсъдъци относно славянската писменост през последвалите векове:
“По времето на архиепископ Лаурентий в царствата Далмация и Хърватия избухнали кавги заради проклетия разкол. И така, по времето на папа Александър и на Йоан, наследник на гореспоменатия Лаурентий... беше свикан официален събор на всички далматински и хърватски прелати, на който бяха отметнати много теми, сред които също бе решено и потвърдено, че отсега нататък никой няма да се осмелява да прославя божествените тайнства на славянския език, а само на латински и гръцки, и че никой не трябва да бъде ръкополаган за свещеник на този език. Защото се твърди, че били изнамерени готски писмена от някой си еретик Методий, който много лъжовни работи е написал на този славянски език против нормата на католическата църква; … След това, след като бе взето порядъчното решение на събора и бе потвърдено от папската власт, голяма тъга налегна славянските свещеници, тъй като всичките им църкви бяха затворени. А те самите преустановиха обичайната си служба.” [40]
Лаурентий е бил архиепископ в Сплит, където Томас по-късно става архидякон. Колкото до гореспоменатия събор, той се е състоял преди времето на папа Александър (1061-1073), който обаче приема взетите решения.
38. Възможно е да допуснем, че Джеймс Брайс и Константин Йосиф Иречек не са били запознати с написаното от Томас Спалатенсис. Те обаче не могат да се оправдаят, когато става дума за “libellus” на Дуклянския презвитер (presbyter Diocleas), писал и издавал трудовете си преди Томас.
В своята статия Джеймс Брайс споменава Дуклянския презвитер два или три пъти, след което бодро продължава с литературното си старание, без да обръща внимание на това, което може да се окаже най-значимото сведение на презвитера относно готите. Говорейки за времето, в което се установява българската колония в Дунавската равнина, презвитерът пише:
Caeperuntque se utrique populi valde inter se diligere, id est Gothi, qui et Sclavi, et Vulgari, et maxime quod ambo populi gentiles essent et una lingua esset omnibus. Deinde Vulgari, iam ex omni parte securi, construxerunt sibi villas et vicos et inhabitaverunt terram quam ceperunt usque in presentem diem.
(И тези два народа, а именно готите, наричани още склави, и българите, се заобичаха извънредно много, тъй като и двата народа бяха езичници и имаха общ език. Скоро българите се почувстваха сигурни от всички страни, построиха си чифлици и села, и останаха в земята, която обитават и до днес.) [41]
Дуклянският презвитер е писал към средата на дванайсти век. Читателят ще забележи, че той казва, че българите и тогава са живели, където са се заселили шест века по-рано – сред готи, “наричани още славяни”. Презвитерът не казва, че славяните са се изселили. Не са го сторили по-рано, не са се изселвали и по негово време.
39. Друг автор, който е бил запознат с истинската народност на готите, е Лукари. Неговата книга се появява през 1605, което е около двайсетина години преди Марнавич да напише резюмето на юстиниановото житие. Лукари твърди, че готите в Испания са продължавали да използват своя бащин славянски език чак до 764 година, когато са се отказали от него в полза на местно латинско наречие [42].
Всеки, запознат със съдбата на украинския език в западна Канада, знае фазите на подобни лингвистични промени. Имигрантите по правило научават само основното от местната реч. Второто поколение, макар да е в чест контакт с местните и да е под влиянието на училищната система, става двуезично. Третото поколение обикновено разбира езика на своите предци, но говори предимно на местния език. Четвъртото поколение с малки изключения е вече асимилирано.
Затова няма нищо изненадващо от факта, че готските заселници, като завоеватели, които са дошли от Централна и Източна Европа, са запазили славянската си реч поколения наред, но накрая са я изгубили. Те са били малцинство. След като са установили все по-близки контакти с местните чрез разпространението на християнската религия и смесените бракове, славянският им език е станал обречен. Отказването, за което говори Лукари, бележи една междинна фаза: преминаването от готски към каталански или кастилски на официално, писмено ниво. Говоримият готски обаче несъмнено е бил ползван до по-късно в готските градчета и села. А религиозните им книги са издържали дори още по-дълго. Брайс е блажено незапознат с този аспект на иберийската история. Той е знаел за “Ristretto” на Лукари и, въпреки това, не е счел за необходимо да ни каже дали и Лукари е фалшификатор. Овен това, той е пренебрегнал и едно позоваване на “Църковна история” от Никифор Калист, който нашироко разправя за историята на готите в Испания.
40. Някои автори не считат за нужно да разграничават готите от вандалите. Зонара (Zonaras) например нарича Аларик водач на “вандалския или готския народ”. Атила също е наричан гот, въпреки че това може да се обясни с факта, че неговата армия се е състояла от значителен готски контингент [43]. Между другото, славянството на вандалите е засвидетелствано от цяла поредица автори, които Брайс и Иречек очевидно са избрали да игнорират. Един от тях е Сигизмунд Херберщайн, опитен пътешественик в централна и северна Европа. Уводът на неговата книга се датира към 1549 година, а книгата му е издадена посмъртно през 1571. Авторът изброява народите, които говорят на славянски езици, започвайки с далматинците на юг и продължавайки с “вандалите, които живеят в Германия, на север от реката Елба”. Херберщайн, който е писал на латински, добавя:
“Hi etsi omnes se Slauos esse fatentur, Germani tamen a solis Vuandalis denominatione sumpta, omnes Slauonica lingua utentes, Vuenden, Vuinden & Vuindisch promiscue appellant.”
(Макар тези народи да се определят като славяни, германците взимат само името на вандалите и с него наричат славяноговорящите, венди, винди или виндиш, без да ги разграничават.) [44]
Горното позволява задоволително обяснение на иначе странната бележка, която някой редактор е добавил към 15-та книга от “Църковна история” на Никифор Калист. А именно:
“...Sicut et apud Vandalos sive Bohemos, rex Odoacrus, vir fortissimus, ante Permislatus nominatus.”
(... също така сред вандалите, сиреч бохемите, цар Одоакър, много влиятелен мъж, преди известен като Пермислатус.) [45]
Одонацер тук е представен като цар на чехите (бохемите), а неговото истинско име е посочено с типично славянско звучене, вероятно изкривена форма на Борислав. Както ще видим, Одонацер е бил, ако не чех, то тогава украинец. (виж приложение 8.)
41. Откриваме и друга безусловна идентификация на вандалите с чехите в творбата на Дюре, която споменахме по-рано. Говорейки за Бохемия, Дюре казва, че страната е била владение на маркоманите или вандалите, “защото бохемите са вандалите” [46]. След това пояснява:
“Бохемите са наречени велики хора или велик народ от Птолемей, книга 3, глава 2, таблица 4 на Европа. И наистина, Германия никога не е имала по-велик народ от вандалите, които включват руси, поляци, далматинците и бохемите. Техните езици много си приличат, донякъде са различни, но те си заимстват едни от други и едните знаят как да говорят езика на другите, както ни уверява С. Мюнстер в книга 3 на неговата “Универсална космография”, в раздела с описанието на царството Бохемия. Днес този език се говори от моравците.”
Познанията на Дюре за географските граници на Германия може и да са били мъгляви. Но той определено е бил запознат с няколко източника, които след негово време са изчезнали безследно – например Абрахам Ортелий:
“Vandali, Venedi Fenni & Sclavi teste Melanchtone in Tacitum, qui eorum omnium meminit: sunt unius gentis variae appelationes… Vandalos vocat Crantzius; Bohemos, Polonos, Russos, Dalmates: has enim omnes regiones Vuandaliam comprehendere ait. (Synonymes thresors geographiques, libro 2 historiae suae Ecclesiasticae.)”
В превод: Меланхтон в съответствие с Тацит споменава следните: вандали, венеди, фени и славяни, като заявява, че всички те са различни имена на един народ... (Алберт) Кранц сочи за вандали бохемите, поляците, русите и далматинците: той казва, че Вандалия обхваща техните земи. [47]
42. Фактите, че готите и вандалите са близкородствени и че вандалите се отъждествяват от едни с чехите от сърцевината на Европа, а други ги локализират с готите по брега на Балтийско море, могат да ни убедят, че в случая си имаме работа със славянското население на централна и северна Европа. Според Снори Стурулсон, “Свен Форкберд (Swein Forkbeard), данският крал, се оженил за Гунхилд (Gunhild), дъщерята на Бурислав (Burislav), цар на вендите (Vends).” [48]
Този Бурислав не е някой друг, а самият Болеслав I Полски (992-1025), син на основателя на полската държава – княз Мешко. Вече не ни е трудно да разберем защо Петрус Артопеус, друг автор от шестнайсти век, не прави разлика между вандалите и славяните от северна Европа. Вече разбираме и как така Снори Стурулсон се срещнал с много Gauts. Интересно дали той е допускал, че тези Gauts може да са потомци на онези Geats от “Беоулф”. Вандалите и готите, на които хубавата Христина се надявала да стане царица, са поляците от балтийските провинции, към които можем да прибавим и лузатите край датската граница.
43. Повече яснота за вандалите може да се придобие от най-ценното сведение на Херберщайн:
“Всъщност, според някои, тъй като Вагриа някога е била най-известният град и провинция на вандалите, граничеща с Любек и Лузатия, от нея (Вагрия) Балтийско море си е получило името; самото море, както и заливът, който разделя Германия от Дания... е запазило името си до днес сред рутените, които го наричат “vuaretzokoie morie”, което ще рече Морето на варягите. И така, тъй като вандалите тогава били могъщи и говорили на езика на рутените, и имали същите обичаи и религия, ми се струва, че рутените поканили предводители от вагрите или варягите да бъдат техни водачи, вместо да дадат властта на чужденци, които се различават от тях по религия, традиции и език.” [49]
Този цитат се отнася до молбата, отправена от руснаците от Новгород към тримата братя Рюрик, Трувор и Синеус, да дойдат и управляват тяхната обширна държава, която по онова време била разкъсвана от вътрешни борби. Интересното тук най-вече е, че Херберщайн идентифицира русите с рутените, а също така и че идентифицира рутените с вандалите.
44. Тъждествеността на вандалския език със славянски език личи убедително от краткия вандалски речник на Мавро Орбини, чиято книга е имала честта да бъде поставена в index librorum prohibitorum (списъка на забранените книги – б.пр.) три години след нейното отпечатване. Орбини дава италиански и словенски еквиваленти на около 180 думи. Той подбрал тези думи от творбите на Карло Вагриезе и Волфганг Лациус. Само един поглед над този речник е предостатъчен да убеди читателя, че думите са чешки или полски. [50] (виж приложения 4 и 5)
Орбини споделя и други интересни неща. Той нарича Юстиниан славянски император. Брайс е бил запознат с този пасаж в книгата на Орбини и го цитира, но без да казва на читателите си дали има грешки в него и ако има, какви. Това мълчание е необяснимо, защото Орбини изброява имената на много славянски народи – Veneti, Slaui, Anti, Sirbi, Daci, Vandali, Gothi, Roxolani, Bulgari – някои от които присъстват често в творбите на много класически автори, при това от векове преди времето на Юстиниан [51]. Орбини дори цитира дословно един декрет, приписван на Александър Велики, който бил открит наскоро от имперски секретар на име Юлий Балтазар [52]. Този декрет, който засяга славянските народи, щеше да разтърси Джеймс Брайс много повече от житието на Юстиниан от Теофил.
Брайс не е потресен, защото е счел за целесъобразно само да спомене книгата на Орбини, без да резюмира нейното съдържание. Орбини вероятно е допуснал грешки. Все пак не всичко, което казва, е грешно, а неговият списък на славянски народи, в който готите заемат почетно място, е твърде важен, за да бъде подминат с мълчание.
45. Бихме могли да продължим с цитатите на пасажи от книги на споменатите или други автори, които Джеймс Брайс и Константин Йосиф Иречек или са познавали, или с които са могли да се запознаят, но са предпочели да пренебрегнат. Всички тези автори имат нещо общо: те са живяли и писали своите книги преди избухването на Трийсетгодишната война, по време на която са били унищожени хиляди славянски книги, както и хиляди други книги, в които е казвана истината за произхода на славянските народи. Трябва да го имаме предвид, когато се опитваме да изчистим недоразумението, което е възникнало по отношение на славянската реч на готите в Испания. Всъщност, преди шестнайсти век никой не е поставял под съмнение славянството на готите и, да добавим, вандалите. Също така, завладяването на Рим, Галия, Испания и Северна Африка от тези народи никога не е било толкова едностранчиво представяно като кърваво и жестоко. Презвитер Салвиан и Свети Августин описват с доста добри думи отношението на готите и вандалите към покорените.
Трябва да се е случило нещо по-късно, което е убедило хора като Джеймс Брайс, че е невъзможно готите в Испания да са говорили славянски език и съответно, че готите са били диваци. В това отношение той (Брайс) не е с нищо по-различен от тежката кохорта съвременни историци, които са допуснали да ги омагьосат с една легенда, достойна за някой сборник на абсурдите.
46. Било е предопределено в края на шестнайсти век върху публиката да се излее водопад от книги и статии, в които се спори, че готите са германци. Определено са постигнати значителни резултати. Дори славянските историци днес вярват в тази халюцинация, чийто баща по всяка вероятност е Бонавентюр де Смет, наричан още Вулканий. Както повечето други учени, Вулканий е знаел, че през четвърти век епископ Улфила създава писменост за готите и че превежда за тях библията с изключение на царствените книги. Тази библия е изчезнала наред с безчет други ръкописи.
Но по някое време през шестнайсти век в манастира на Верден, Вестфалия, се появява един красив кодекс, написан на червеникав пергамент със златни и сребърни букви. Никой не е знаел за кого е съставен този луксозен ръкопис, но е било съблазнително да се мисли, че библията на Улфила е изглеждала така. Вулканий също си го е мислил и е изказал предположение в този дух.
След което се случило неизбежното: разпространил се слухът, че това действително е библията на Улфила. Можете да си представите последствията. Сребърният кодекс от Верден е написан на германско наречие. Улфила е бил гот. Ако това е неговата библия, тогава готите трябва да са говорили на германски език. Своеволното изказване на Вулканий се превърнало в догма. Проклет да е онзи, който се осмели да й се противопостави! Но догматизмът не може да направи грешката вярна. Никога не е било доказано и не може да се докаже, че Сребърния кодекс е библията на Улфила. Езикът на Кодекса е германски. Има теория, че може да е ломбардски.
Но няма никаква индикация, че е готски!
47. За да съм напълно сигурен в горното твърдение, се свързах с д-р Тьонес Клеберг, директор на университетската библиотека в Упсала, Швеция, където се съхранява Сребърния кодекс. Д-р Клеберг, автор на информативна статия за Кодекса [53], бе любезен да ме препрати за повече подробности при местен експерт, чийто отговор беше следният:
До: G. Sotiroff, Esq.,
2230 Albert Street
Regina, Saskatchewan
13 януари 1965.
От Директора на Университетската библиотека получих Вашето писмо със запитването относно Библията на Улфила. Вярвам, че можете да получите най-компетентната информация при Вилх. Щрайтберг, “Gotisches Elementarbuch”, 5-6 изд. (Хайделберг 1920), стр. 20.
С уважение,
Валтер Янсон
Щрайтберговата “Elementarbuch” е лесна за намиране. Там, на страница 20, четем следния бисер:
Trotz der Schweigsamkeit unserer Hauptquelle, des Auxentius, kann fuglich nicht daran gezweifelt werden, dass die namenlos auf uns gekommene Werke Wulfilas angehoren. (Das hat Bon. Vulcanius 1597 zuerst ausgesprochen.)
“Въпреки мълчанието на нашия главен източник, Авксентий, няма основателно съмнение, че безименните фрагменти на готския превод на библията, които са достигнали до нас, са дело на Улфила. (Това е казано за първи път през 1597 от Бон. Вулканий.)”
И така, три века и половина след откриването на Сребърния кодекс единственото доказателство, че той е библията на Улфила или нейно копие, остава мнението на Вулканий. Това е единственото доказателство, продължава да е и ще бъде, че езикът на древните готи е бил германски диалект. Тоест никакво.
Джеймс Брайс може да е знаел, а може и да не е, за крехките основания, на които стъпва германската теория за езика на готите. Той обаче й се е доверил. В противен случай не би отхвърлил с презрение твърдението на Марнавич за славянския език на визиготите в Испания.
48. Можем да попитаме: ако готите в Испания действително са говорили славянски език и са ползвали славянски книги, защо нямаме солидни доказателства за това? Отговорът е: има известни данни, а има и причина да са толкова, колкото са. Както знаем, готите са били ариани. Докато са били достатъчно силни и докато арабите са контролирали Испания, готите са могли да използват своите книги и да отслужват своите литургии необезпокоявани. Литургията, която се нарича мосарабска (Mozarabic), се приписва на Изидор от Севиля. Говори се, че това е била националната литургия на испанската църква до края на единайсти век. Името Мосараб, или още Мустариб (Musta’rib), е било дадено на онези християнски общности, които продължавали да се управляват от собствени закони и да служат на своята религия, докато иначе живеели измежду арабите и се претопили сред тях. Ако Клод Дюре е бил правилно информиран, терминът Мосараб произлиза от привилегията, дадена на тези християни от арабския владетел Муса. Изидорската или готската литургия била приета в Толедо, а също и в Кастилия и Леон. Но, казва Дюре, крал Алфонсо VI през година 1086 “имаше желание да се покаже във всичко предан син на римската епархия и пожела да бъде променена, като на нейно място въведе грегорианската литургия, наречена по името на нейния автор Грегориан”.
Имало е и събор, на който е присъствал папският посланик Рение (Regnier), на който е било решено, че занапред преписвачите и писателите не трябва да ползват древните готски писмена, тези на Улфила, наричани още толедско писмо [54]. Възможно е обаче отделни готски книги да са били запазени и държани под ключ от упълномощени лица. Например през 1500 година кардинал Хименес решил да възкреси мосарабската литургия и за целта възложил по-голямата част от работата на образования сановник Алфонсо Ортис от Толедо, който бил “много добре запознат с готската литература” [55]. Кардинал Хименес създал и дарил един параклис в Толедо, в който да се отслужва литургията. Дюре казва, че по негово време, тоест до 1611, е имало няколко енории, в които литургията се била запазила [56].
Обаче болшинството от готските книги в Испания са имали различна участ. Арианските готи са останали еретици. Техните книги съответно са били заклеймени. Да напомним само, че от 1515 година нататък, на основание на решение от Латернския събор, нито една книга не е публикувана без предварителното одобрение на съответното упълномощено от Църквата лице. Трентският събор на 8 април 1546 забранява продажбата или притежанието на анонимни религиозни книги, които не са прегледани по-рано и одобрени. През 1557 и отново през 1559 папа Павел IV публикува първия Index, към който е приложен списък с имената на 62 автори на еретични книги.
В Испания Фердинанд и Изабела узаконяват (1502) цензурата на книги. През 1558 е издаден указ, според който всеки, който продава или притежава забранени книги, го грози смъртно наказание и конфискация на имуществото му. Готските книги в Испания наистина е трябвало да са божествени, за да оцелеят след такива гонения.
От друга страна, фактът, че визиготите в Испания са били славянски народ, съвсем не значи, че е нямало и германски колонии в тази страна, в Италия или южна Франция. Ломбардите, които са германски народ, заемат важна част от Италия след рухването на готското царство. Евтропий (Eutropius) казва, че германците проникнали в Испания и завладели известния град Тарагона, събитие, което се отнася към средата на трети век. Суевите създали колонии в Аквитания, Галиция и Лузитания, а франки придружвали вандалите, докато последните се отправяли към Испания [57].
Тези раздвижвания не променят факта, че ломбардите, суевите и франките са германци, ползващи германски книги, а готите и вандалите са славяни, ползващи славянска литература.
49. Изследването на етническия произход на готите няма да е пълно, ако пропуснем някои други детайли от огромно значение. Има многобройни места в текстовете на латински и гръцки автори, в които готите се споменават като живеещи по едно и също време с германците – обикновено те са във военен конфликт, но не винаги. Например Теофан говори за победи на Константин Велики над германците, сарматите и готите [58]. Не е ясно за кои точно походи говори Теофан.
Ясно е обаче, че, според него, трите изброени са различни народи. В същото време в класическата литература не може да се открие и едничко сведение, в което готите да се споменават заедно с гетите – независимо дали в мирни или конфликтни отношения. Няма как да бъде иначе, като имаме предвид, че двете са имена на един и същ народ, с уточнението, че готите са обозначени като клон на гетите.
Другият детайл е от лингвистично естество. Така наречената “Влесова книга”, към която ще се връщаме отново, показва, че през девети век в Галия и Испания е съществувало славянско наречие, което е изчезнало. Същото несъмнено се е случило и с други славянски диалекти. Освен това е почти сигурно, че когато готските колонисти са се отправили за Италия, Галия и Испания, те са придружавани от влашки и ливонски спътници. Последните също са включвани в името готи, както и тяхната хибридна реч.
Както показва “Chanson de la Croisade Albigeoise”, Тулуза и нейните околности са били наситени със славянски топоними и лични имена. Наличието на влашки елементи се открива на същото място.
50. Да обобщим: виждаме, че готите в Испания, за които говори Марнавич, са били колония на готите (гетите) в централна Европа и че те са говорили славянски диалект, който все пак може да е бил изменен до известна степен от латинския или влиянието на други езици. (виж също приложение 7.)
b) Митът за славянското нахлуване
51. Брайс казва, че Марнавич съвършено греши за ранното присъствие на славяни на Балканския полуостров. Ако славянското житие на Юстиниан е написано в средата на шести век, това би изместило “идването” на славяните с цял век по-рано. Брайс “е знаел”, че това е невъзможно, тъй като е заобиколил всички византийски хроникьори, които са били на противното мнение.
Никифор Грегора, да речем, можеше да разкаже на Брайс за приключението си в Македония, където жителите “от най-стари времена са предимно заселници мизи, живеещи там смесени с нашите хора”. Под “нашите хора” Грегора разбира гърците. [59]
52. Зонара категорично идентифицира българите с мизите [60]. Мизите, от друга страна, са тракийски народ, добре известен от класическата античност, от омирово време и по-рано. Йоан Малала идентифицира българите с мирмидоните, някои от които са живели покрай Азовско море, а други в Тесалия [61].
След 681 година областите Мизия, Тракия и Македония – всяка от които е включвала по няколко по-малки области, познати под различни имена – образуват българското царство. Затова Йоан Цеца основателно казва, че българите от дванайсти век са не други, а някогашните древни пеони.
53. В подкрепа на тезата, че преди седми век на Балканския полуостров е имало малко или изобщо не е имало славянски поселения, Брайс отново призовава за свидетел Иречек. Както всеки друг, Иречек е знаел за списъка на Прокопий на мостове, бани, пътища, църкви, водопроводи и замъци, които са били реставрирани или новопостроени в Тракия по заповед на Юстиниан, в който се изброяват славянски имена. (Baba, Bane, Bela, Cerna, Debre, Gabrovo, Gradets, Liste, Mala Reka, Mirno Pole, Potop, Sreden и много други.) Наличието на такива имена, често записвани с грешки от гръцките хроникьори, е силно свидетелство за славянския характер на областите. Иречек обаче мисли, че бройката на тези имена е твърде малка, за да имат значение. Това е още един пример за нагаждаща се логика. Как е могъл Иречек да знае, че не е имало и други славянски имена и че латинските имена не са наложени над славянски първообрази?
В случаите на няколко градове това е установен факт. Старият тракийски град Пулпудева е прекръстен на Филипополис във всички гръцки книги. От римляните е наречен Тримонциум. Град Берое – ако това е истинското му тракийско име – е прекръстен после на Августа Траяна и Иренополис. Древният Ускудама (Одрин) е прекръстен на Адрианопол, а по юстинианово време на Юстинианопол. Някои от древните имена напълно са изчезнали. Други са оцелели в изкривена форма. Самият Прокопий се оплаква, че “макар да има обичай хората да променят познатите имена постоянно с нови, все пак старите имена не се изоставят лесно” [63].
Самата бройка на славянските имена в списъка не е от значение. Важни са подробностите. Може ли Юстиниан да е бил толкова глупав, че да даде славянски имена на укрепления, които уж са построени срещу славянските агресори? Такова нещо не съществува. Тракия е била гръбнакът на империята. Точно там Юстиниан е събирал войските си, които са изпращани в Персия, Италия и северна Африка. Мъжете, които са служили в тези армии, са били “римляните от Тракия”, както ги нарича Прокопий в своята книга за персийската война (II.19.32), като е знаел много добре, че никога не е имало римляни в Тракия, освен инвалидизираните ветерани, изоставени в няколко колонии по Дунава и отделни македонски градове. В този контекст “римляните от Тракия” не значи хора от Рим или от Италия. Има се предвид, че са били поданици на империята. Трако-славяните са били поданици на империята, нейните основни граждани. Първоначално техните градове са имали славянски имена, върху които са поставяни гръцки или латински имена от хроникьорите при всеки удобен случай.
Гръцките духовници от девети и десети век са надвили езическите автори. Те не само са променяли имена на населени места. Те са унищожили прастарите божества на славянските народи, изгорили са книгите им и са забранили обичаите им. Хората са били насилствено християнизирани и са им дадени нови, християнски имена. Трябвало е да бъдат преродени, което означава да скъсат с миналото си и да забравят историята на своя народ.
54. Има и няколко други неща, част от които вероятно са били известни на Брайс и Иречек, които обаче са предпочели да не ги споменават. От преместването на имперската столица в Цариград (Константинопол) през 324 н.е. до края на управлението на Маврикий през 602 г. Източната империя е била преобладаващо тракийска държава. Редуването на беси, мизи, панонци и епирци на имперския трон е поразително. От петнайсетте императори, които предхождат Юстиниан, единадесет са били от тракийските народи, един (Zeno) е бил исавриец и трима (Theodosius I, Arcadius и Theodosius II) са били испанци, както може да се види и от таблицата по-долу. Marcian е определян просто като “тракиец”, защото е идвал от Тракия в тесния смисъл на думата, тоест от района между Босфора и планината Хемус.
Император ------------Година на смъртта --------Произход
Константин Велики
(Constantine the Great) ------------337------------------ мизиец
Константий II
(Constantius II) ----------------------358 ------------------мизиец
Юлиан
(Julian) --------------------------------361------ ------------мизиец
Йовиан
(Jovian) -------------------------------361------- -----------панонец
Валентиниан
(Valentinian) --------------------------375 -----------------панонец
Валенс
(Valens) -------------------------------378 -----------------панонец
Теодосий I
(Theodosius I) ------------------------395-------------- ----испанец
Аркадий
(Arcadius) ----------------------------408 -----------------испанец
Теодосий II
(Theodosius II) -----------------------450 -----------------испанец
Маркиан
(Marcian) ------------------------------457 ----------------тракиец
Лъв I, Лъв II
(Leo I, Leo II) ---------------------------474 ---------------тракиец (бес)
Зено
(Zeno) ----------------------------------491---- ------------исавриец
Анастасий
(Anastasius) ---------------------------518 --------------тракиец (Eпир)
Юстин I
(Justinus I) ------------------------------527-------- -------тракиец (Макед.)
И така, Брайс няма защо да допуска, че Юстиниан е тракиец по произход. След като е бил племенник на Юстин I и чичо на Юстин II, и двамата тракийци, Юстиниан не може да е бил различен от тях. Въпросът, който се разисква косвено и в статията на Брайс, е дали обозначенията “тракийски” и “славянски” са били синоними или не. Брайс приема, че не са, но не посочва защо. Внимателното проучване на проблема обаче показва, че от шести век се налага само нарицателното име славяни, а не че тогава някакъв нов народ е изникнал от нищото. Оттогава името “славяни” се е ползвало за посочването на цяло семейство от народи – мизи, беси, вандали, готи, панонци и много други – които са съществували от незапомнени времена, но по-рано са били обозначавани като “гети” или с още по-общото “траки”.
55. Брайс игнорира или омаловажава и друга важна подробност: семейството на Юстиниан. Според житието семейството на Юстиниан е от рода на Константин Велики. Тази информация не може да се потвърди на този етап, но е вероятно да е така.
Константин е имал четирима синове и поне две дъщери. Имал е и няколко братовчеди. Не знаем какво поколение са оставили те, било то законно или не. Някакво продължение на рода все пак трябва да е съществувало. Тази непрекъснатост едва ли е била прекратена преди юстиниановото време или със самия Юстиниан. Съдим за това по седмата книга от големия труд на Марко Сабелико – “De Vetustate Aquileiae” (1485). По време на царуването на Мануил I Комнин (1120-1180) се случило събитие край Венеция, което Сабелико описва така:
“Някои пишат, че Мануил дошъл на главния остров с многобройна флотилия. Все пак той не се осмелил да атакува венецианците и си тръгнал, след като отровил водите; говори се, че при тази война погинал родът на Юстиниан. Станало така, че всички мъже във фамилията, които били на години за военна служба, последвали командира във войната. Градът не можел да понесе мисълта, че целият род ще се затрие. Затова когато научили, че има един оцелял от семейството (предполага се, че името му било Николас), който служил в църквата “Свети Георги” срещу съда – въпреки че други казват, че служил в църквата “Свети Николас” край брега – хората изпратили представители при папата, за да го помолят да освободи младежа от обета му за безбрачие, за да може да се ожени и остави потомство. Така и станало, и името на юстиниановото семейство, което носели мъдри и прекрасни хора, се продължило с оратори и останало в града.” [64]
Името на юстиниановото семейство очевидно оцеляло до средата на дванайсти век, когато славяните, според всички авторитети, са населявали целия Балкански полуостров, включително град Аквилея (Венеция). Знаем, че Юстиниан е бил от тракийско семейство и искаме да знаем дали траките са присъствали на споменатите места през четвърти, шести и дванайсти век. И ако да, дали са били идентични с венетите и славяните, или пък са били различни. Брайс е решително мълчалив по тези фундаментални въпроси.
56. Видяхме, че според Никифор Грегора македонците са живели “от най-стари времена”, където ги намираме и днес. Те били заселници от Мизия, което значи, че са били българи. Ако Вибий Секвестер (Vibius Sequester) и Страбон (Strabo) са прави, територията на Македония е включвала и областта Тесалия [65]. Как можем да приведем тези твърдения в съзвучие с мнението, че българите се появяват на делтата на Дунав чак през седми век? Точно това е впечатлението, което получаваме от “Historia Syntomos” на патриарх Никифор [66]. Същото впечатление получаваме и като четем Йордан и неговата “Гетика”.
Йордан, който е писал своята книга в средата на шести век, поставя селищата на българите над Черно море, а не на запад от него [67]. Логично е българите да са поели прокрай Черно море към делтата на Дунав около края на шести век или по-късно. Тук, както и в други подобни случаи, противоречието е само привидно.
Нямаме причина да се съмняваме, че някакво количество хора са мигрирали от Приазовието или Волго-донския регион към долния Дунав. Може да са се наричали Волгари или Болгари, както ни казва Никифор Грегора [68], а преди него и Дуклянския презвитер [69]. Не е изключено също, че някога са имали водач Болгар (Volgar?), от когото да са извели името си, както е според версията на Лъв Дякон [70].
От друга страна, като знаем, че българите са викани на помощ от Zeno [71] през 474 н.е., не можем да отхвърлим наличието на някакво количество “волгари” в Дунавската равнина още през пети век. Не бива да забравяме, че цялото поречие на Дунав, както и територията на юг, чак до Егейско море, е обитавана по това време от траки. Както готите-славяни по-рано, така и българите-славяни през пети, шести и седми век, са търсили нов дом сред тракийските си събратя.
Доста самонадеяно, Брайс си мисли, че траките не са славяни. Лесно е да се мисли така, но е трудно да се докаже, когато се изпречват огромни препятствия. Най-голямото препятствие като че ли е абсолютната липса на каквито и да било сведения за евентуалното изчезване на траките. А траките са били твърде много, за да се изгубят незабелязано. От Херодот знаем, че по негово време траките са най-многобройният народ на света след индийците [72]. Пет века по-късно те продължават да са най-многобройният народ на света според Плиний Стари [73].
Като се съпостави наличната информация за жителите на отделните градове с тази за числеността на армиите в отделни области, може да се изчисли приблизителната бройка на населението в тракийските земи преди 2000 години, което възлиза на не по-малко от 20 милиона. Такива сметки са изпълвали с ужас робовладелците в Италия, Галия и Испания, които са знаели, че техните роби са копнеели за “инвазия”, за да могат да се присъединят към “варварите”, да си спечелят свободата и да разделят латифундиите (големи земеделски имения – б.пр.) с другите, които са обработвали земята. В същото време “нашествениците”, които са се придвижвали, за да търсят оцеляване, а не повсевместни унищожения, са правили всичко по силите си да избягват кръвопролитията. Орозий казва, че “гетите, на които сега викат готи, които Александър нареди да се отбягват, от които Пирх се страхуваше, а Цезар също избягваше, след като изпразниха и оставиха домовете си, с обединени сили завладяха римските провинции, а в същото време, доказали се отдавна като източник на страх, се надяваха с молбите си да свържат съюз с Рим, който биха могли да превземат със силата на оръжието.” [74]
Орозий не е могъл да знае дали всички готи са напуснали родните си места, за да се присъединят към онези, които са поели на запад. Очевидно не е било така, като се съди по думите на по-късните автори. Но той е бил в добра позиция на свидетел, че новодошлите са били многобройни и са искали земя, от която да се изхранват, и мир, за да могат да живеят.
57. Населението на Тракия, конкретно на областта с това име, е било, разбира се, по-малобройно, но в никакъв случай не и нищожно. Говорейки за областите около Хемус, Амиан Марцелин пише: “Първата от тези, която граничи с Илирикум, се нарича най-общо Тракия и я красят великолепните градове Филипопол и Берое. След нея Хемимонт има Адрианопол, а също и Ускудама и Анхиало, и двата големи и богати градове. После е Мизия с Марцианопол (кръстена така на името на сестрата на Траян), Доросторус, Никополис и Одесус. Наблизо е Скития (говори за Добруджа – б.авт.), в която най-известните градове са Дионисополис, Томи и Калатия...” [75]
Стилът на Амиан не е пример за прецизност, защото създава впечатление, че Мизия също е разположена южно от Балкана. Амиан все пак е ясен, че Тракия е била гъсто населена и просперираща област. От други източници научаваме, че един или друг от тракийските градове е плячкосван или превземан от конници от севера. Обаче, както бе отбелязано и по-преди, в цялата история на Източната империя няма никакво сведение за цялостно унищожение или цялостно пропъждане на местното тракийско население. Единственият случай на геноцид, за който се знае, е станал на север от Дунав през втори век, когато легионите на Траян завладяват Дакия, избиват мъжкото население, взимат жените и децата и стават предтечите на смесено славо-латино-езично население.
“Нашествениците” от север са се държали различно. Николо Макиавели в началото на своята “Флорентинска история” ни казва как: “Народът, който живееше на север, отвъд реките Рейн и Дунав, и живееше в плодородни и хубави страни, доста често се умножаваше толкова много, че някои трябваше да напускат земите, в които са се родили, и да търсят нови страни за живеене. Следният метод бе възприет в страните, които искаха да се отърват от тежестта на пренаселването. Населението се разделяше на три части, като във всяка част имаше благородници и такива от скромен произход, богати и бедни. След жребий една от частите заминаваше да си търси късмета другаде, а останалите две оставаха в отечеството си.”
Тази процедура ни напомня на хвърлянето на жребий в древногръцките градове, когато пренаселването е създавало необходимост от колонии. Тези, на които се е падал жребият, е трябвало да напуснат и да станат колонисти.
Колонистите – “нашествениците” – пристигащи заедно с жените, децата и старците си, са били доволни, когато са им позволявали да останат в свободните земи на страната-приемник. В Италия, където гражданските войни, болестите и безмилостната експлоатация на робите от господарите им са разредили населението, “варварите” на Одонацер са завладяли с оръжие една-трета от земята, на която са живяли [76]. Онези “варвари”, които са дошли в Мизия, по аналогичен начин са получили земя, от която да се изхранват, при две условия. Техните годни младежи е трябвало да служат в имперската армия. Останалите е трябвало да плащат данъци на имперската хазна. Това се е случило на Малките готи на Улфила, чиито потомци са продължавали да живеят в Мизия по времето на Йордан и Юстиниан. Идването на българите през седми век е по-драматична история, защото управниците в империята отказват да ги приемат. За да могат да останат, те е трябвало да извоюват победа над армията на Константин Погонат и да изтръгнат от него мирен договор, който бележи началото на независимата българска държава. В тази връзка е и коментарът на Дуклянския презвитер, че славянските готи и българите в Мизия “се заобичаха извънредно много, тъй като и двата народа бяха езичници и имаха общ език”. Както и другите преди тях, така и новодошлите са пристигнали на Балканите, за да живеят сред сродните си тракийци, с които са имали сходен език и с които са принадлежали към един клон на народите. Затова и няколко века по-късно Анна Комнина точно отбелязва, че от двете страни на Балкана могат да се намерят многобройни богати селища; на север от планината “живеят даки и траки, а на юг още траки и македонци” [77]. Анна е написала своята книга през дванайсти век, което е 500 години след основаването на българското царство и 300 години след покръстването на българите.
Дори още по-късно Георгиус Гемистус Плето казва в своята реч на погребението на Елена Палеологина: “Тя бе тракийка, произлизаща от древен, благороден и многоброен тракийски род.” [78] Доколкото може да се установи, тези думи са изречени през 1391 година, когато Тракия е в пределите на българското царство от 700 години.
Не. Траките не са изчезвали. Те са там, където са били и поне преди три хиляди години, говорейки своя славянски праезик.
58. Какво можем да кажем за името Sclaveni? Счита се, че първият автор, който използва това родово определение, е Pseudo-Caesarius, писал вероятно през четвърти век. Според него, тези хора живели по Дунав. (Sclaveni et Physonitae qui et Danubiani appellantur.) [79] През 698 година те продължават да са си там. Георги Кедрен казва за тази година, че един византийски пълководец нахлул в територията отвъд Дунав и опустошил земята на склавените. Това събитие е в съзвучие с онова, което твърди Джеймс Брайс за времето, в което започва славянизацията на Балканския полуостров. Е, може би Брайс е сгрешил с няколко века? Може би славянските нашественици не са се появили на Балканите преди девети век? Очевидно е така, след като през девети век Ibn Khordadbeg пише, че западната граница на Македония е “страната на словените” [80]. Тогава кога е започнала славянизацията на полуострова? В една от своите книги Лъв VI, който е починал през 912, говори за sklaboi и antoi в сегашно време, пояснявайки, че те “никога не са били поробвани или подчинявани, особено в собствената си страна”. [81] Къде е била тази страна? “Лексикон” на Suidas, датиран към 1000-та година, твърди , че тези sklabenoi не са стъпвали на Балканите. Те все още били “народ, който живее оттатък Дунава”.
Колко още доказателства са необходими за това, че в определени случаи като Sclaveni са посочвани конкретни народи, в споменатите случаи словените и словаците, които продължават да живеят там, където са споменати и преди 1500 години?
Марнавич не е сгрешил като е казал, че по времето на Юстиниан населението на Балканите е било славянско. Поселването на готи и българи от Приазовието не е променило етническия облик на автохтонното население, тъй като новодошлите са говорили езика на местните траки и са имали сходни обичаи. “Славянизация” през 7 век не е имало, както си е мислел Брайс. Не е имало и по всяко друго време, тъй като населението на полуострова винаги е било предимно славянско.
c) Славянската писменост по юстинианово време
59. Друг упорит мит сред модерните историци отхвърля съществуването на славянска литература преди въвеждането на кирилицата през девети век. Как стоят нещата по отношение на дълбоката античност, сме скицирали в приложение 6. Тук ще споменем само две от сведенията, които имат отношение по темата и върху които Джеймс Брайс и Константин Иречек можеха да поразсъждават преди да обвиняват Марнавич в некомпетентност и измама.
Йордан в своята “Гетика” говори за книгите на готите [82]. Не можем да знаем дали всички гетски народи – готи, визиготи, вандали, гепиди – са ползвали една и съща писменост. Но знаем, че Малките готи са получили своята нова или преустроена азбука от епископ Улфила през четвърти век [83]. Знаем също, че през средата на шести век Малките готи са продължавали да живеят на юг от Дунав сред тракийските си роднини. Твърде немислимо е, че тези готи, които са били бегълци, са имали своя азбука и свои свещени книги, а траките, които са ги приютили в трудния момент, са останали безписмени... ако въобще са били безписмени преди!
60. Въпросът получава своя отговор от две важни сведения, които повечето учени, да не кажем всички, предпочитат да заобикалят. Тези свидетелства доказват, че славянската писменост е била факт много преди 9 век. За първото сме задължени на патриарх Фотий, който ни казва, че един анонимен учен, който живял след царуването на Хераклий, т.е. след 640 н.е., използвал книги на различни езици, включително тракийски [84]. Тъй като в този контекст тракийски е синоним на славянски, е очевидно, че славянски книги са съществували през седми век, или два века по-рано, отколкото си е мислил Брайс.
Другото свидетелство се намира в “De Magistratibus”, книга на Йоан Лидийски. Освен други неща, авторът ни казва, че Константин Велики е наричал своя нов град на Босфора “бивак” чак до деня на своето ръкопологане. “Сами можете да се уверите в това”, пише Лидийски, “ако прочетете константиновите “Беседи”, които той лично написа на родния си език и остави за идните поколения.” [85]
Лидийски не ни казва какъв е бил родният език на императора, но това може лесно да се разбере. Юлиан Апостат, племенник на Константин, нееднократно заявява, че той и предците му са мизи, тракийски народ [86]. Езикът на семейството на Константин следователно не може да е друг, освен мизийски, което значи тракийски, а по-късно наричан български или славянски. Константиновите “Беседи”, писани на този език, все още са съществували по времето на Юстиниан. Така че нищо не пречи “Житието на Юстиниан” да е било написано със славянско писмо и на славянски език, да речем от бившия учител на императора - Богомил (Теофил).
*
Заключението на това изледване е, че трите грешки, приписвани на Марнавич, са съществували само във въображението на Джеймс Брайс. Готите в Испания са говорили славянско наречие. Балканският полуостров не е бил славянизиран през седми век, а е бил праотечеството на няколко славянски народа от памтивека. Някои, ако не всички, славянски народи са били писмени много поколения преди девети век.
Така че няма никакво основание да се съмняваме, че славянска версия на Vita Justiniani може да е била написана през шести век и съхранявана на Атон до началото на седемнайсти век, когато Марнавич е можел да обърне внимание на нейното съдържание.
ВТОРА ЧАСТ
V. МЕТОДОЛОГИЯ И ДЖЕЙМС БРАЙС
61. Що за учен е нашият виконт от северна Ирландия? Видяхме, че той просто е игнорирал доклада от О’Конър за датировката на църквата “Света София” в София. Видяхме, че цитира Мавро Орбини и Джакомо ди Пиетро Лукари. Споменава и Дуклянския презвитер. При внимателен прочит на въпросните книги става ясно, че те съдържат информация, която е убягнала от вниманието на Брайс. Той просто е прегледал отгоре-отгоре тези книги. Ще видим след малко, че особено в случая на Лукари това е особено дразнещо.
Предполага се, че Брайс трябва да е прочел кратката “Chronicon” на Комес Марцелин, защото пише, че Марцелин споменава името Домнио, но не и това на Селимир. Това е наполовина вярно и наполовина невярно, и се нуждае от пояснения, каквито не намираме в статията на Брайс. Вече отбелязахме, че Брайс никога не е виждал “Indicia Vetustatis” на Марнавич, което е пропуск с огромно значение. Брайс несъмнено е чел писаната от самия Юстиниан “Institutions”, където авторът влиза в спор с Теофил. Въпреки това четем, че Теофил не бил историческо лице. Чел е и “Anecdota” на Прокопий, но е пропуснал да забележи някои факти със изключително значение за темата, по която е седнал да пише.
a) Anecdota на Прокопий
62. За да няма обърквания, ще започнем с очевидното. Юстиниан не е бил грък. Той не е обичал много гръцката култура и “култура”. Скоро след като става император, той затваря езическите училища в Атина (529 н.е.) Един от неговите сподвижници конфискува средствата за публични представления в градовете на Гърция [87]. Когато Юстиниан мразел някого, казва Прокопий, го обвинявал, че е грък, “сякаш беше изключено за човек от Гърция да бъде свестен” [88].
Може би никога няма да разберем по какви причини Юстиниан е подозирал всичко гръцко, но тази негова подозрителност извън всякакво съмнение е била дълбоко вкоренена. Прокопий се оплаква, че императорът “продължи с гоненията на “гърците”, както са наречени, с издеяния над техните тела и с плячкосването на имуществото им.” [89]
63. Юстиниановите сподвижници не са били чак толкова сурови към италиотите, но все пак сурови. Когато Александър Логотет (Alexander Logothete) бил изпратен в Италия, казва Прокопий на друго място в “Anecdota”, “той опитал да изкопчи пари от италиотите, заявявайки, че ги наказва за тяхното поведение по време на царуването на Теодерик и готите”. [90] Бирникът нямаше да се държи така, ако не е бил сигурен в отношението на Юстиниан към италиотите. Да припомним и че Юстиниан води своите войни в Италия и северна Африка чрез своя генерал Белизар. Самият император никога не е показвал копнеж да посети Рим – градът на предците на всички римляни, включително на онези, живеещи в Цариград.
64. Какъв е бил Юстиниан тогава, ако не е бил нито грък, нито римлянин? Бурната омраза, която Прокопий демонстрира към своя император, може да ни помогне да намерим отговора. Юстиниан, казва Прокопий, “по говор и по облекло и по разсъждения... беше варварин” [91]. Така стоят нещата, че Юстиниан е роден в Тракия (Илирикум), където населението не е говорило нито гръцки, нито латински. Неговите родители са били автентични траки. Чичо му Юстин, който също е бил император, отишъл в Цариград пеша, за да си пробва късмета, защото работите в провинцията не вървели добре за него и двамата му братя. Или поне така разправя Прокопий [92].
Прокопий добавя, че и съпругата на Юстин – Лупицина – също била варварка; той я удостоява два пъти с този епитет. Името на бащата на Юстиниан е дадено като Сабатий (Sabbathius). Това име не е много различно от славянското име Сава.
65. Прокопий подмята, че от човек с такъв произход може да се очаква всичко. Авторът на “Anecdota” не казва какво мисли за затварянето на училищата в Атина. Но пък посочва какъв добър човек е бил Анастасий, предшественик на Юстиниан. Сигурно е бил. Освен другите си качества, Анастасий се оказва чичо на Хипатий. Този Хипатий бил претендент за трона, който се разминал на косъм от това, да свали Юстиниан и заеме мястото му, когато избухнало прочутото въстание “Ника” (наричано така заради виковете “ника” – гр. “победа” – на въстаниците – б.пр) в Константинопол [93]. Въстанието е три години след затварянето на училищата в Атина. То е било провокирано от Зелената агитка, т.е. групата с преобладаващ гръцки елемент. Прокопий извърта причините за бунта, което показва на чия страна е бил. Той обяснява, че докато Анастасий бил жив, държавната хазна преливала от злато. Но този Юстиниан! “Всички тези пари Юстиниан прахоса скоротечно... заради добрината си към варварите.” [94]
Създава се впечатление, че Юстиниан е взимал пари от гърците и италиотите и ги е раздавал на другите етнически групи. Той “никога не престана да пилее огромно състояние заради всички варвари”, продължава Прокопий, “дори за тези, за които даже не бяхме чували досега... И така всички варвари станаха притежатели на богатството на римляните...” [95]
Кои са варварите, за които Прокопий говори, и къде са били? Дали Юстиниан е пренасял “богатството на римляните” отвъд границите на империята или в по-затънтените провинции, които генерал Белизар е връщал към империята с употреба на сила? Или пък Прокопий е имал предвид онези граждани на империята, които са отказвали да се идентифицират като гърци или италиоти?
По времето на Юстиниан населението на империята се е състояло от триста и няколко народа, всички приeмащи властта на Константинопол [96]. В демографски аспект римляните и гърците са били периферни народи. Многозначително е, че Атаулф, един от готските князе, дори е възнамерявал да нарече цялата империя Готия, вместо Романия, и че накрая е размислил, опасявайки се, че така може да дискредитира съществуващото законодателство, което е щяло да подкопае основите на държавата [97]. В същото време Константинопол, столицата на тази мултикултурна федерация, се е превърнал в повече от типичен космополитен център. Зосим ни казва, че Константин Велики разширил града “до размера на прекомерно огромен град, такъв, че много от неговите приемници, след като се установяваха в него, привличаха излишно голяма сбирщина от различни краища на света с цел за военна служба или за търговия или по други причини” [98]. Прокопий с огорчение се оплаква, че имотните в Константинопол е трябвало да “превърнат своите жилища в квартири за седемдесет хиляди варвари” [99]. Явно е, че тези са варварите, които Прокопий е мразил от сърце и които са получавали щедрости от Юстиниан.
66. Можем ли да намерим нещо по-конкретно за тези варвари в Цариград (Константинопол)? Как са изглеждали и с какво са се занимавали? Гравюрата на Теодосий, сега в музея на Алмендралехо, Испания, показва няколко варвари като дворцови пазачи, чиито елегантни черти биха ги направили достойни за охраната на Катерина Велика. Колкото до това, какво те и сънародниците им са вършили в Цариград, можем само да предполагаме, че са работили за препитание, като всеки друг. Това не винаги е било лесно, както несъмнено знае всеки с опит в живеенето в метрополис. Съревнованията и конкуренцията са очаквани. И ги е имало. Типична илюстрация в това отношение са Зелените и Сините. Тези две агитки са били в жесток конфликт помежду си, но наказанията за техните изстъпления, казва Прокопий, се прилагаха предимно спрямо Зелените [100]. На друго място Прокопий описва наказанието за педерастия, като добавя, че в началото това наказание не се отсъждало за всички, “а само за онези, за които се знаеше, че са от Зелените...” [101] Императрица Теодора също мразела Зелените. В очите на Юстиниан всеки поддръжник на Зелената агитка бил подозрителен. [102]
67. Тъй като Юстиниан е недолюбвал Зелените, съвсем естествено е да е облагодетелствал Сините. И точно това ни казва Прокопий.
Х.Б. Дюинг, преводач на прокопиевата “Anecdota”, казва, че Юстиниан подпомагал “Венетите или “Сините”, на които, както се знае, той беше възторжен покровител и в резултат на това успя да хвърли всичко в хаос и безредие” [103]. И Юстиниан, и Теодора, казва Дюинг по-нататък в своя превод, “бяха членове на Синята агитка отдавна... дадоха на членовете на тази агитка голяма свобода по отношение на държавните дела” [104]. По друг повод, за да отмъсти за смъртта на две от протежетата си, Теодора, “показвайки явно факта, че подпомага Сините”, направила така, че офицерът, отговорен за инцидента, да бъде намушкан [105].
68. Интересното за нас е, че самият Прокопий никъде не говори за “Сините”. Той винаги казва Veneti. Преводачът Дюинг е този, който подменя етническото определение Венети, като го перифразира на “синята агитка” или на “Сините”. Той изопачава нещата като информира читателите си, че Сините са наричани Венети, едно име “което е обяснено в книга II.XI.32 (в прокопиевата “History of the Wars” – бел.авт.) като еквивалент на Сини. Те са били облечени в синьо, особено на хиподрума” [106]. Само че в книга II.XI.32 Прокопий не казва, че “Сините са наричани Венети”. Той казва, че Юстиниан е харесвал венетския цвят, който бил синият. Венетите не са били предимно конен клуб. Те са били етническа общност, в националния костюм на която синият цвят е бил достатъчно изразен, че да привлече внимание, както това е ясно обяснено от Йоан Лидийски, съвременник на Прокопий, в неговата книга “De Mensibus” [107]. И така виждаме, че това, нелепо обяснено от Прокопий като спортни клубове и още по-нелепо допълнено от неговия преводач, всъщност са били политически партии, формирани на етническа основа. Не знаем с точност какви други национални групи са се присъединявали към всяка от тези партии, но знаем, че венетите са били мнозинството от онези със сините униформи.
69. Славянската идентичност на венетите, като етническа група, е установена с абсолютна сигурност. Йордан, друг съвременник на Прокопий, ни казва, че “започвайки от Вистула (Висла – б.пр.), многобройният народ на венетите живее на много обширна територия. Макар техните имена да се различават според рода и мястото, все пак те са главно наричани склавени и анти” [108]. На друго място пише: “Тези народи... макар че произлизат от една раса, сега имат три имена, които са венети, анти и склавени...” [109]
Венетите и склавените са били един и същ народ или два близки клона на един народ, затова можем да предположим, че тяхната връзка не се е късала пред портите на имперската столица, а е била здрава и между градските стени. Всяко споменаване на венетите в Цариград по времето на Юстиниан се отнася до славянския компонент от населението, който отчасти – ако не основно – трябва да е принадлежал към прочутата “Синя” агитка.
А че венети, венеди, венди и вандали са един и същ народ не се нуждае от допълнително коментиране.
70. Като четем между редовете на историите от Прокопий, в които не се говори за цветни агитки, можем да видим, че по времето на Юстиниан Цариград/Константинопол е бил преобладаващо славянски град. Прокопий, разбира се, не казва, че всеки в столицата е носил славянска носия или славянска прическа. Както обикновено, той ги приписва на съответната “агитка”, представителите на която не се бръснели или подстригвали както трябва!
“А те не си пипат мустаците”, мърмори Прокопий, “или брадите изобщо, а ги оставят винаги да израстват много дълги, като на персите. Но косите на главите си те режат отпред до към темето, оставяйки една част отзад да виси доста дълга, както е при масагетите. Всъщност, по тази причина на това му се вика хунска мода.” [110]
Също и облеклото на тази “агитка” обижда префинения вкус на византийския писател, който се оплаква, че “техните плащове и гащи и особено обувките им, по име и мода, също мязат на хунски”. [111] Описанието, дадено от Прокопий, на тези дрехи си струва да се прочете. Ръкавите на техните ризи се пристягат близо до китките, казва той, “като оттам до рамото постепенно се разширяват и нагъват неимоверно. И всеки път като ръкомахат, докато подвикват в театрите и на хиподрумите, или докато нахъсват своите за победа по своя обичай, тази част от тяхното облекло се набира нагоре, което кара глупците да мислят, че телата им са много внушителни и яки и че затова се обличат в такива дрехи, но те не забелязват факта, че широката кройка и неизпълнените дрехи показват повече мършавината, а не силата не техните тела”. [112]
Дали хуните са носили такива дрехи в първоначалната си родина, ще оставим отворен въпрос. Все пак всеки, който е виждал украински ризи, лесно ще ги разпознае в описанието на Прокопий. Не е трудно и да отгатнем как терминът “хунски” вероятно е хрумнал на опитния наблюдател. Прокопий е писал през средата на шести век, тоест три пълни поколения след царуването на Атила в Европа. Оттогава хуните са се асимилирали сред славяните, с изключение на няколко области край Дунав. Терминът “хунски” обаче е останал като обозначение на териториите в тази част на Централна Европа, която е била независима както от Източната, така и от Западната империя, и където милиони венети, склавени и анти са продължавали да живеят. Като е осмивал хунската мода, Прокопий е осмивал вкуса на “чужденците” в Цариград, повечето от които са били членове или сподвижници на “синята” агитка – тази на венетите. Интересно е да се отбележи в тази връзка, че четири века по-късно (през 968 г.), описвайки външния вид на българския посланик в Цариград, Luizo Luidprand отбелязва и хунската му прическа – Ungarico more tonsum. [113]
*
Стигаме до извода, че ако Брайс си бе направил труда да прочете внимателно своето копие на (труда на) Прокопий, можеше и да се въздържи от убийството на юстиниановата самоличност.
b) Фамилия Марнавчик през 14 век
(някои от имената по-долу умишлено не са транскрибирани на кирилица – б.пр.)
71. Друго нещо, което Брайс е можел, но не е направил, е да прочете по-внимателно книгата на Лукари. На страници 62-68 на своята книга Лукари говори за Ouglich и Vukashin Marnavchik като за съвременници на цар Urosh, някъде между 1356 и 1371. Лукари също обяснява, че Miliza, дъщеря на Ouglich, била омъжена за Lazare, принц на Сърбия, от когото тя имала двама синове и пет дъщери. Едно от момичетата, Mara, станало съпруга на Shishman, цар на България. После Лукари ни казва (стр. 72), че Marko Kraleviki, националният герой на българите и сърбите, е не друг, а синът на гореспоменатия Vukashin Marnavchik.
Естествено сходството на имената Marnavich и Marnavchik може да е съвпадение и босненският епископ може да не е потомък на фалимията Марнавчик от четиринайсти век. Обаче защо, макар и само като съвпадение, сходството да не се отбележи? Преди да се обвинява ня
03.04.2012 10:01
